КОГАТО ДУХОВЕТЕ СЕ РАЗБУДЯТ
Драги граждани, гражданки, властници от всякакъв ранг, директори, управители, ръководители и ръководителки, ученици, скъпи учители, след всички събития в страната обявявам, че днес (въпреки че знам,че е забранено да се коментират политически въпроси в училище) _обявявам учебния ден за Неучебен! Днес ще си говорим за големите неща, за проблемите на възрастните, за забранените за дебатиране в училище – за власт, политика и управляващи. Искате, или не, защото страстите и бунтовете от улиците на страната се пренесоха и в училище, а както тези на улицата, така и тези в училище не могат да се спрат толкова лесно. Ех, не мога да го крия, добре, че народът се вдигна за промяна, че и учениците да се развълнуват малко от нещо и не само да се развълнуват, но и да отстояват позиции, да се палят разгорещено, при това за…. политически проблеми. Само за протокола, както се казва, едно уточнение – откакто се помня, ние не сме коментирали политика. Този ден бе различно – учениците, оказва се, имат свое мнение, което искат да изкажат. Споровете преминават в препирни, препирните прерастват в караници, караниците се обръщат на закани за саморазправи. За обективността на процеса съм длъжна да кажа, че има и такива, които не искат и да чуват за политика (както винаги). Да се върна към събитията. Недоволни от монополистите излязоха на улиците. Никой и не подозираше какво недоволство се отприщва. Протестиращи поискаха оставката на премиера на България, и я получиха. Може би това събитие предизвика най-силната реакция сред учениците, а не точно цените на тока и борбата с монополите, но така се случва в България. Времето за коментиране в междучасията не стигаше, колкото и всички да се опитваха да кажат каквото имат.
Беше ясно, няма как да стигнат 10-минутни междучасия. Действието се пренасяше в часове къде нелегално – скривахме телефони под чина, с които търсехме статии, новини, снимки; къде легално с преки подмятания към учителите, които ни поливаха със студена вода – „нямаме право да коментираме!” Евала, ашкулсун, конгратилейшънс за образователните програми. А ние си се вълнуваме и си търсим изява. Защо ли? Защото ние, учениците, трябваше да стоим в класните стаи, докато целият народ се е вдигнал срещу положение, в което се намираме – икономическо, политическо и социално. Омагьосаният кръг – икономика, политическата среда, социално положение – си се затваряше. Всеки твърдеше, че неговата гледна точка по въпроса ще разбие кръга и ще доведе до повдигане на жизнения стандарт на българина. Като е толкова просто, защо е невъзможно? Но да оставим това като второстепенен въпрос, както всичко, което е важно в нашата България! Ясно беше, че ще ни хванат със скритите телефони, знаехме го, ние просто се надявахме да ни оставят да участваме поне виртуално в стачката. Но естествено, не стана така, както искахме. „Ще ви взема телефоните” – закани се госпожата. „СТАЧКА” – върнаха реплика учениците. Ха-ха, можете ли да си представите и в училище да се вдигне стачка и да искаме оставки, да пожелаем самоуправление, или по-точно самоучение?! Не, спокойно, не се стигна чак до това положение! Стачката беше с една единствена цел (ние, за разлика от повечето хора на улицата, знаехме добре какво искаме) – един учебен час, в който тема да бъде нещо актуално и важно за статута ни на граждани на РБ. Подготвени за този час бяхме отлично - запаметили бяхме дословно лозунгите, с такава подготовка, няма начин да не се представиш добре (съгласихме се най-накрая с думите на учителите!) след неколкоминутна блокада на часа, учителката се предаде и отстъпи (макар както самата тя да каза, без да има убедено съгласие, но не напусна часа, за да не бъде рестриктирана. Ние получихме каквото искаме и коментирането започна!
Спонтанно се оформиха три група: едната – обединена около призива „Върнете го обратно!” (ЗА премиера става дума); другата, нихилистично настроена, че никой за нищо не става, се провикваше „Оставка от всички!” и третата, по принцип подчинена на мотото „Не ме занимавайте” се оправда с „Новини не гледам!”
- „МА-ФИ-Я” – чу се от задните чинове, водачът на група „Върнете го обратно”. „ОС-ТАВ-КА” – достигна до нас глас през през прозореца, в подкрепа на групата „Оставка за всички!” „Ще ви изгоня всичките, по-тихо! ” – сякаш не на място се обади госпожата, след което видимо се смути и се огледа притеснено. Учениците, формиращи „Новини не гледам” стояха, сякаш неразбиращи какво се случва, хванали с ръце главите си и мрънкащи си под носа: „Стига вече, по-добре да ме изпитват!” Получи се ентусиазиран спор, а за да не се стигне го ексцесии, като тези по улиците (на там бяха тръгнали нещата), предприехме нова схема за действие – представител от всяка група, се изказваше на дъската, опитвайки се да убеди всички останали, в своята групова гледна точка.
Трябва да кажа, че и този вариант не допринесе за по-голямо разбирателство. Дори напротив, всички се изнервиха още повече. Напрежението подсилваха изразяващите несъгласието си ученици чрез импровизирани високоговорители, сръчно направени от тетрадки. Други отправяха и закани в перспектива за евентуалните грешни лични избори на предстоящия вот – не очаквайте, че ще ги кажа (училищна тайна). Доводи и причини ЗА и ПРОТИВ, летяха отвсякъде, опонентите отсичаха смело, а незаинтригуваните просто си стояха (видимо огорчени, е не им е за първи път, ще го понесат!). До бой – не се стигана (спокойно!)
В крайна сметка освен че нарушихме едно правило в час – нищо друго не направихме. Всеки си остана със своята гледна точка и със своите собствени убеждения. Като се замисля – така и трябва. Но това показа една по-различна ситуация в училище –заинтересованите деца. Политиката ни завладя тотално. Събудиха ни и нас. Експертните политолози тръгват от училище, пригответе се!
Лори
Беше ясно, няма как да стигнат 10-минутни междучасия. Действието се пренасяше в часове къде нелегално – скривахме телефони под чина, с които търсехме статии, новини, снимки; къде легално с преки подмятания към учителите, които ни поливаха със студена вода – „нямаме право да коментираме!” Евала, ашкулсун, конгратилейшънс за образователните програми. А ние си се вълнуваме и си търсим изява. Защо ли? Защото ние, учениците, трябваше да стоим в класните стаи, докато целият народ се е вдигнал срещу положение, в което се намираме – икономическо, политическо и социално. Омагьосаният кръг – икономика, политическата среда, социално положение – си се затваряше. Всеки твърдеше, че неговата гледна точка по въпроса ще разбие кръга и ще доведе до повдигане на жизнения стандарт на българина. Като е толкова просто, защо е невъзможно? Но да оставим това като второстепенен въпрос, както всичко, което е важно в нашата България! Ясно беше, че ще ни хванат със скритите телефони, знаехме го, ние просто се надявахме да ни оставят да участваме поне виртуално в стачката. Но естествено, не стана така, както искахме. „Ще ви взема телефоните” – закани се госпожата. „СТАЧКА” – върнаха реплика учениците. Ха-ха, можете ли да си представите и в училище да се вдигне стачка и да искаме оставки, да пожелаем самоуправление, или по-точно самоучение?! Не, спокойно, не се стигна чак до това положение! Стачката беше с една единствена цел (ние, за разлика от повечето хора на улицата, знаехме добре какво искаме) – един учебен час, в който тема да бъде нещо актуално и важно за статута ни на граждани на РБ. Подготвени за този час бяхме отлично - запаметили бяхме дословно лозунгите, с такава подготовка, няма начин да не се представиш добре (съгласихме се най-накрая с думите на учителите!) след неколкоминутна блокада на часа, учителката се предаде и отстъпи (макар както самата тя да каза, без да има убедено съгласие, но не напусна часа, за да не бъде рестриктирана. Ние получихме каквото искаме и коментирането започна!
Спонтанно се оформиха три група: едната – обединена около призива „Върнете го обратно!” (ЗА премиера става дума); другата, нихилистично настроена, че никой за нищо не става, се провикваше „Оставка от всички!” и третата, по принцип подчинена на мотото „Не ме занимавайте” се оправда с „Новини не гледам!”
- „МА-ФИ-Я” – чу се от задните чинове, водачът на група „Върнете го обратно”. „ОС-ТАВ-КА” – достигна до нас глас през през прозореца, в подкрепа на групата „Оставка за всички!” „Ще ви изгоня всичките, по-тихо! ” – сякаш не на място се обади госпожата, след което видимо се смути и се огледа притеснено. Учениците, формиращи „Новини не гледам” стояха, сякаш неразбиращи какво се случва, хванали с ръце главите си и мрънкащи си под носа: „Стига вече, по-добре да ме изпитват!” Получи се ентусиазиран спор, а за да не се стигне го ексцесии, като тези по улиците (на там бяха тръгнали нещата), предприехме нова схема за действие – представител от всяка група, се изказваше на дъската, опитвайки се да убеди всички останали, в своята групова гледна точка.
Трябва да кажа, че и този вариант не допринесе за по-голямо разбирателство. Дори напротив, всички се изнервиха още повече. Напрежението подсилваха изразяващите несъгласието си ученици чрез импровизирани високоговорители, сръчно направени от тетрадки. Други отправяха и закани в перспектива за евентуалните грешни лични избори на предстоящия вот – не очаквайте, че ще ги кажа (училищна тайна). Доводи и причини ЗА и ПРОТИВ, летяха отвсякъде, опонентите отсичаха смело, а незаинтригуваните просто си стояха (видимо огорчени, е не им е за първи път, ще го понесат!). До бой – не се стигана (спокойно!)
В крайна сметка освен че нарушихме едно правило в час – нищо друго не направихме. Всеки си остана със своята гледна точка и със своите собствени убеждения. Като се замисля – така и трябва. Но това показа една по-различна ситуация в училище –заинтересованите деца. Политиката ни завладя тотално. Събудиха ни и нас. Експертните политолози тръгват от училище, пригответе се!
Лори
Протести за ток и в Самоков – изЧЕЗвайте!
Случва се нещо в нашата страна, едни казват, че народът се събужда, други, че е време да покажем несъгласие и решителност за промяна, а трети просто отсичат – няма смисъл от протести. Едно е сигурно недоволните протестанти тръгнаха от големите градове, събудиха средните и стигнаха дори до малките като Самоков. Успяха. Хората са недоволни. Българският народ иска само едно –справедливост. Който казва, че сме свикнали да ни тъпчат, нека види старите баби и дядовци, подпиращи се на бастуни с трибагреника в ръка, младежите, крещящи с табели, изразяващи недоволство, дори децата, стоящи зад родителите си. Миналото, настоящето и бъдещето – заедно. Гледката бе трогваща, потресаваща, величествена, и много тъжна. На 18 години успях да видя народ, вдигнал се на бунт. А държавата къде е? Скрила се, невземаща отношение и незащитаваща народа си. А уж се избираше властта, за да защитава интересите на народа.
Знам, че това не е училищна тема, но тя е национална. Отидох на протеста в Самоков, направих и снимки. Вървейки между хората, видях една запалена искрица в очите им, искрицата на събуждането. Мислех, че няма да ме вземат на сериозно, но за моя изненада всички ме питаха: „От някое издание ли сте?”, „За вестник ли работите?”. Хората искат изява, искат да видят, че те не искат да продължават да живеят така. Показват позиция и смелост. Разговаряха с мен, но можете ли да си представите как се говори с човек, който не може да си плати сметката за ток?! Или пък може, но не иска,защото знае, че не е честно, липсва справедливостта. Какво искат българите? Да не плащат високите с сметки? Не, искат да платят това, което са използвали. Какъв е проблемът? Българите са бедни и не могат да платят сметките си, или сметките са прекалено надвишени? – не знам.
Едно е сигурно, в България има монополи, държавата се крие, а за обикновения българин остава само едно – не се притеснявайте, може да си платите сметките на разсрочено плащане, „разбираме ви”, казват отговорниците. Разбирате?! Всички журналисти отсичат – да отворят договорите с ЕРП-тата! Да, сигурно ще ги отворят, ще чакам. Докато чакам обаче, сигурно ще ми се наложи да плащам такса въздух, през който преминават жиците за тока.
Народът се събуди, време е да се събудят и властимащите. Представяте ли си какво ще се случи тогава, народ и управляващи недоволстващи, но заедно. Аз се радвам да виждам протестиращи хора, крещящи, ядосани, развели българските знамена и с плакати в ръце – това означава, че българската нация е жива и пълна с енергия, нещо я бори и тя се бори с нещо. България е жива! Въпросът е ще има ли резултати от бунтовете. Защото само ако правителството застане зад народа, ще има резултат. Ясно е, има нещо нередно, има несправедливост, а когато има проблем, то този проблем се превръща в общ.
Самоков се включи в протестите. В България стачките продължават. Ето и снимки, доказателство за това, че сме живи.
ГЛОРИЯ
Знам, че това не е училищна тема, но тя е национална. Отидох на протеста в Самоков, направих и снимки. Вървейки между хората, видях една запалена искрица в очите им, искрицата на събуждането. Мислех, че няма да ме вземат на сериозно, но за моя изненада всички ме питаха: „От някое издание ли сте?”, „За вестник ли работите?”. Хората искат изява, искат да видят, че те не искат да продължават да живеят така. Показват позиция и смелост. Разговаряха с мен, но можете ли да си представите как се говори с човек, който не може да си плати сметката за ток?! Или пък може, но не иска,защото знае, че не е честно, липсва справедливостта. Какво искат българите? Да не плащат високите с сметки? Не, искат да платят това, което са използвали. Какъв е проблемът? Българите са бедни и не могат да платят сметките си, или сметките са прекалено надвишени? – не знам.
Едно е сигурно, в България има монополи, държавата се крие, а за обикновения българин остава само едно – не се притеснявайте, може да си платите сметките на разсрочено плащане, „разбираме ви”, казват отговорниците. Разбирате?! Всички журналисти отсичат – да отворят договорите с ЕРП-тата! Да, сигурно ще ги отворят, ще чакам. Докато чакам обаче, сигурно ще ми се наложи да плащам такса въздух, през който преминават жиците за тока.
Народът се събуди, време е да се събудят и властимащите. Представяте ли си какво ще се случи тогава, народ и управляващи недоволстващи, но заедно. Аз се радвам да виждам протестиращи хора, крещящи, ядосани, развели българските знамена и с плакати в ръце – това означава, че българската нация е жива и пълна с енергия, нещо я бори и тя се бори с нещо. България е жива! Въпросът е ще има ли резултати от бунтовете. Защото само ако правителството застане зад народа, ще има резултат. Ясно е, има нещо нередно, има несправедливост, а когато има проблем, то този проблем се превръща в общ.
Самоков се включи в протестите. В България стачките продължават. Ето и снимки, доказателство за това, че сме живи.
ГЛОРИЯ
СПИНДЕРМАН – СПРЕТЕ ПРОСТОТИЯТА
Просто възмущение
Безсмислиците, когато са безобидни, са дори забавни, но когато са тенденциозни са изключително вредни. Обвинения в нечетене, неграмотност и невежество се отправят ежедневно към българската младеж. Кога основателни, кога преекспонирани те имат своето място в публичното пространство на говоренето. От известно време набира скорост една група фъф вейсбуг (не, не е грешка), активирана от българската младеж и обществото като цяло.Някои определят дейността й като деградация, други - липса на образованост, трети, пък твърдят, че е просто забавление на (забележете): „Безсмислените неща”. Безсмислицата като цел на живот, безсмислието, което осмисля нашето съществуване, смехът над всичко като единствен начин за забавление. Тук със сигурност има нещо общо между празник всеки ден и смях всеки ден, защото ако е така бих приела, че не е останало нищо, над което биха се забавлявали, и се смеят на простащината, която за съжаление е завладяла безвъзвратно и съвсем всеобхватно българите днес.
Както се досетихте (а за тези, които не са чували за този феномен ще поясня), говоря за нашумялата група във фейсбук (разбира се!!!) „Спиндермаан”, което име, да ви припомня идва от Спайдърмен(детското филмче, което всички като малки сме гледали и този герой е останал в главите ни като добрия, всемогъщ, помагащ в напечени ситуации и борещ се със злите). Естествено, ние по български изкривихме и моделирахме значението по нашенски.
Трябва да кажа, че никак не ми беше трудно да намеря информация за този, смело мога да твърдя, известен герой, защото веднага щом влязох в интернет се оплетох в паяжините, които явно разпръсква. (опа, прощавайте – ПАЯДЖИНИТЕ) Ако приемем, че идеята за „Спиндермаан” е същата, като тази на Спайдърмен и е носител на доброто в света, злото, срещу което се бори този наскоро измислен герой, е несъмнено и потвърдено от създателя - неграмотността сред обществото. Което от своя страна е добре замислено като идея, ашколсун, машала, well done! Тук обаче аз лично се оплетох.Струва ми се, че доброто е оплетено в тази паяжина, атакувано е от всякъде, а то не може да помръдне и да покаже силата си.
Надсмивате се на неграмотността като показвате крайна неграмотност – добра логика, похвално! И добро въздействие, разбира се, защото цялото интернет пространство е пълно с ПАЯДЖИНИ. Тук ви оставям време за аплодисменти. За да не си помислите, че не съм се поинтересувала, а просто „храня” (хуля) този невероятно талантлив човек (признавам), стоящ зад идеята, ще кажа, че четох доста, рових се в интернет, прегледах и интервюта. Разбрах следното: Това е група, целяща чрез сарказъм и хипербола да покаже на българите колко неграмотни хора има в интернет пространството и са просто за смях, а думите, които аз лично (въпреки 8-те грешки в 5 буквената дума) приех за нецензурни и гавраджийски, могли да се приемат по много и различни начини. Няма да коментирам, продължавам натам. Коментарите от клипове във Vbox7 и снимки във фейсбук (и други социални мрежи) хората пишат: „ха-ха не мога да спра да го гледам, ще се разбия от смях”, „ФОСТАТА ИВ”(ще го спомена само веднъж, но иначе е култова реплика, а и нали разбрахте – всеки да си прави изводите какво означава), „няма смисъл, но кефи яко!”, „кога ще направите тениски с
KEEP CALM ANDФОСТАТА”.
Спирам дотук.
Да приемем нещата в друг аспект. Съгласявам се с идеята за пародийно показване на българския правопис и общество. Както добре знаете, пародията е най-доброто средство, помагащо ни да не се вземаме на сериозно, в което няма нищо лошо. Самият човек, измислил този герой и всички тези идейни подмятания, този създател, е сам по себе си изключително деен, енергичен и при всички случаи харизматичен, за да може да има толкова последователи. Той не е неграмотен, а показва неграмотността – има разлика, подобна идея няма да хрумне на кого и да е. Този човек е достатъчно освободен,за да си позволи подобно нещо. Трябва да бъде и поздравен за още едно нещо –новаторство и подпомагане на българския език да се развива. Ще кажете, че говоря глупости, но всеки език се изменя непрестанно, а и понякога ми се струват пълна измишльотина всички тези граматични, синтактични и т.н правила. Някак неестествено е. Потвърждавам всички тези неща, но в този момент може би попадам в ДЖОНГЛАТА, както казвате, вие, господин „Спиндермаан”. Тук има една граница между сарказъм и гавра. Стремежът за показване на неграмотността,използвайки цинизми, които няма как да се приемат по друг начин, въпреки, че се твърди така от групата млади новатори, измислили всичко това, не е начин за постигане на идеята. Защо не измислите нещо друго, смислено и истинско,използвайки книгите, които сте прочели и имайки предвид
качествата, които несъмнено притежавате. Разберете, има хора, които приемат света буквално,последователи са ви на сляпо и повярвайте добре са се оплели в паяжините, които пускате с хипервръзки.
„За човек се съди най-добре по това, над което се смее.” – казва една народна мъдрост. Замислихте ли се вие на какво се смеете? А за извода, който би се направил от смеха ви? Отърсвам се от всички предишни идеи. Приемам, че „Спиндермаан” е лошият герой. Този с цинизмите, обърнатото значение на думите и гаврите. И казвам следното - ние като общество сме длъжни да открием носителя на доброто в света. Ние трябва да вземем ролята на Спайдърмен и да спасим както езика си, така и културата и българското в себе си като цяло, трябва да съумеем да преборим простащината и деградацията. В такъв случай лош ли е „Спиндермаан”, ако с лошотията си ни кара да търсим доброто, питам аз? А колко хора биха потърсили доброто зад гавраджийската насмешка, вместо да се смеят с пълен глас, или пък да хулят идеята. Аз не се засмях, не знам защо, но не успях. СПРЕТЕ ПРОСТОТИЯТА! (СТЕРПЕ ПЯСТОРТИОТА – както бихте казали вие, да се посмеете го казвам)
Сега знам какво следва – ще ме нападнете, защото нищо не разбирам, а вие се забавлявате. Е, прощавайте тогава.Като за финал ще цитирам Иван Вазов, който най-добре е казал това, което искам да ви кажа аз: „Език прекрасен, кой те не руга?/ и кой те пощад и от хули гадки?/ ох, аз ще те обриша от калта/ и в твоя чистий блясък ще те покажа,/ и с удара на твойта красота/ аз хулниците твои ще накажа.”
ЛОРИ
Както се досетихте (а за тези, които не са чували за този феномен ще поясня), говоря за нашумялата група във фейсбук (разбира се!!!) „Спиндермаан”, което име, да ви припомня идва от Спайдърмен(детското филмче, което всички като малки сме гледали и този герой е останал в главите ни като добрия, всемогъщ, помагащ в напечени ситуации и борещ се със злите). Естествено, ние по български изкривихме и моделирахме значението по нашенски.
Трябва да кажа, че никак не ми беше трудно да намеря информация за този, смело мога да твърдя, известен герой, защото веднага щом влязох в интернет се оплетох в паяжините, които явно разпръсква. (опа, прощавайте – ПАЯДЖИНИТЕ) Ако приемем, че идеята за „Спиндермаан” е същата, като тази на Спайдърмен и е носител на доброто в света, злото, срещу което се бори този наскоро измислен герой, е несъмнено и потвърдено от създателя - неграмотността сред обществото. Което от своя страна е добре замислено като идея, ашколсун, машала, well done! Тук обаче аз лично се оплетох.Струва ми се, че доброто е оплетено в тази паяжина, атакувано е от всякъде, а то не може да помръдне и да покаже силата си.
Надсмивате се на неграмотността като показвате крайна неграмотност – добра логика, похвално! И добро въздействие, разбира се, защото цялото интернет пространство е пълно с ПАЯДЖИНИ. Тук ви оставям време за аплодисменти. За да не си помислите, че не съм се поинтересувала, а просто „храня” (хуля) този невероятно талантлив човек (признавам), стоящ зад идеята, ще кажа, че четох доста, рових се в интернет, прегледах и интервюта. Разбрах следното: Това е група, целяща чрез сарказъм и хипербола да покаже на българите колко неграмотни хора има в интернет пространството и са просто за смях, а думите, които аз лично (въпреки 8-те грешки в 5 буквената дума) приех за нецензурни и гавраджийски, могли да се приемат по много и различни начини. Няма да коментирам, продължавам натам. Коментарите от клипове във Vbox7 и снимки във фейсбук (и други социални мрежи) хората пишат: „ха-ха не мога да спра да го гледам, ще се разбия от смях”, „ФОСТАТА ИВ”(ще го спомена само веднъж, но иначе е култова реплика, а и нали разбрахте – всеки да си прави изводите какво означава), „няма смисъл, но кефи яко!”, „кога ще направите тениски с
KEEP CALM ANDФОСТАТА”.
Спирам дотук.
Да приемем нещата в друг аспект. Съгласявам се с идеята за пародийно показване на българския правопис и общество. Както добре знаете, пародията е най-доброто средство, помагащо ни да не се вземаме на сериозно, в което няма нищо лошо. Самият човек, измислил този герой и всички тези идейни подмятания, този създател, е сам по себе си изключително деен, енергичен и при всички случаи харизматичен, за да може да има толкова последователи. Той не е неграмотен, а показва неграмотността – има разлика, подобна идея няма да хрумне на кого и да е. Този човек е достатъчно освободен,за да си позволи подобно нещо. Трябва да бъде и поздравен за още едно нещо –новаторство и подпомагане на българския език да се развива. Ще кажете, че говоря глупости, но всеки език се изменя непрестанно, а и понякога ми се струват пълна измишльотина всички тези граматични, синтактични и т.н правила. Някак неестествено е. Потвърждавам всички тези неща, но в този момент може би попадам в ДЖОНГЛАТА, както казвате, вие, господин „Спиндермаан”. Тук има една граница между сарказъм и гавра. Стремежът за показване на неграмотността,използвайки цинизми, които няма как да се приемат по друг начин, въпреки, че се твърди така от групата млади новатори, измислили всичко това, не е начин за постигане на идеята. Защо не измислите нещо друго, смислено и истинско,използвайки книгите, които сте прочели и имайки предвид
качествата, които несъмнено притежавате. Разберете, има хора, които приемат света буквално,последователи са ви на сляпо и повярвайте добре са се оплели в паяжините, които пускате с хипервръзки.
„За човек се съди най-добре по това, над което се смее.” – казва една народна мъдрост. Замислихте ли се вие на какво се смеете? А за извода, който би се направил от смеха ви? Отърсвам се от всички предишни идеи. Приемам, че „Спиндермаан” е лошият герой. Този с цинизмите, обърнатото значение на думите и гаврите. И казвам следното - ние като общество сме длъжни да открием носителя на доброто в света. Ние трябва да вземем ролята на Спайдърмен и да спасим както езика си, така и културата и българското в себе си като цяло, трябва да съумеем да преборим простащината и деградацията. В такъв случай лош ли е „Спиндермаан”, ако с лошотията си ни кара да търсим доброто, питам аз? А колко хора биха потърсили доброто зад гавраджийската насмешка, вместо да се смеят с пълен глас, или пък да хулят идеята. Аз не се засмях, не знам защо, но не успях. СПРЕТЕ ПРОСТОТИЯТА! (СТЕРПЕ ПЯСТОРТИОТА – както бихте казали вие, да се посмеете го казвам)
Сега знам какво следва – ще ме нападнете, защото нищо не разбирам, а вие се забавлявате. Е, прощавайте тогава.Като за финал ще цитирам Иван Вазов, който най-добре е казал това, което искам да ви кажа аз: „Език прекрасен, кой те не руга?/ и кой те пощад и от хули гадки?/ ох, аз ще те обриша от калта/ и в твоя чистий блясък ще те покажа,/ и с удара на твойта красота/ аз хулниците твои ще накажа.”
ЛОРИ
ПОКУШЕНИ
Нищо ново под слънцето. Покушенията в страната не стихват – куршумът на покушението тръгва от обикновени граждани, преминава през мафиоти и стига до лидери на партии. Ще кажете - невъзможно! Но не и в България! Общото нещо между покушенията – пасивната роля на държавата. Несигурната държава стои в центъра на всичко. Тя води до неразрешаване на проблемите и до неотриването на виновните. Но това не е най-лошото, стигна се до там, че хората загубиха човечността си,спряха да се вълнуват от човешката драма, тя вече не струва нищо. Равносметката е следната: Виновни – няма! Оправдание – за всички! Държавата?! Доказателства няма, търсят се свидетели – работи се по случая. Резултат – в бъдеще време.
Тъй като знам, че за теб, драги читателю, това не е нищо ново, ще те посъветвам да не спираш да четеш написаното от мен и да видиш поредицата от сериала „Покушения под разкритие”. Е, ако си готов, нека да започваме – първи епизод 3, 2, 1 начало!
Епизод №1. В първия случай с нападението над семейството всеки би се зачудил защо му е на човек да убива собственото си семейство, децата, съпругата си? Какво е трябвало да преживееш, какво е трябвало да ти се случи и какви толкова проблеми трябва да имаш? Но не, ние си помислихме друго. В България се прави така – вадим черните ризи, показваме кредитите на човека и обичайната българска липса на пари и правим генералния и считан за единствено верен извод: за пари ги е убил!Тук по „дългия”път на разгадаване на ситуацията губим способността си да чувстваме жал и съпричастност, губим човечността в себе си и слагаме край на семейната драма, така е по-лесно, пък и кой ще се замисли за нещата в дълбочина, след като всички са достатъчно заблудени, за да им се извади наяве обичайната причина и да се успокоят, че всичко е ясно. Но парите не са причина,те са повод. Има една тънка разлика.
Убийството на мафиот. Манипулация на обществото, продължава в епизод №2 на сериала "Смъртта на Такето". Тук схемата е ясна. Опитват се да накарат обществото да изпита гняв, след като види вината и греха на покусения. Такето е мафиот, в такъв случай кой би изпитал жал? Отговорът е ясен - никой. Хората ще си кажат, така му се пада, а знам, че и ти, драги читателю, си казал същото, нали? Тук вече сме загубили човечността си и губим друго важно нещо – достойнството си. Какво по-подходящо място от убийство пред Съдебната палата? Обикновена държавна схема за изчистване на властта, че много мафиоти станаха властимащи. Защото всичко е много просто. Ако Мир, по-известен като Такето, е на върха в мафията кой друг мафиот би тръгнал да посяга на него? Над Такето е очевидно само един – държавата. Извод може всеки да си направи. Край на епизода, очаквайте продължение.
Епизод №3 „Покушението над Ха Год". Тук няма как по-различно да опиша ситуацията освен подходящата дума - фарс. Съгласна съм, че киното в България се развива, но определено с тази серия на нашумелия сериал на покушенията, рейтингът ще спадне доста –слаба актьорска игра. Но да оставим настрана фарса. Уж някой се опитва да си отиде от властта като герой, но се случва точно обратното. Виждаме липсата ни на героизъм, дори това сме загубили като нация.
Сърдете се после, че никой не ви иска по териториите на държавата си, че на кого сме му нужни? Не, бедността не ни е проблем, тя е повод. Проблемът е несигурната държава, пасивната, непоказваща заинтересованост страна. Дали пък не сме сбъркани като народ? Не, не сме, държавата ни е объркана и криви от правия път, или по-скоро прави свой собствен– грешен път, а когато тя не върви в правилната посока как ние, българите да го направим?
Тъй като знам, че за теб, драги читателю, това не е нищо ново, ще те посъветвам да не спираш да четеш написаното от мен и да видиш поредицата от сериала „Покушения под разкритие”. Е, ако си готов, нека да започваме – първи епизод 3, 2, 1 начало!
Епизод №1. В първия случай с нападението над семейството всеки би се зачудил защо му е на човек да убива собственото си семейство, децата, съпругата си? Какво е трябвало да преживееш, какво е трябвало да ти се случи и какви толкова проблеми трябва да имаш? Но не, ние си помислихме друго. В България се прави така – вадим черните ризи, показваме кредитите на човека и обичайната българска липса на пари и правим генералния и считан за единствено верен извод: за пари ги е убил!Тук по „дългия”път на разгадаване на ситуацията губим способността си да чувстваме жал и съпричастност, губим човечността в себе си и слагаме край на семейната драма, така е по-лесно, пък и кой ще се замисли за нещата в дълбочина, след като всички са достатъчно заблудени, за да им се извади наяве обичайната причина и да се успокоят, че всичко е ясно. Но парите не са причина,те са повод. Има една тънка разлика.
Убийството на мафиот. Манипулация на обществото, продължава в епизод №2 на сериала "Смъртта на Такето". Тук схемата е ясна. Опитват се да накарат обществото да изпита гняв, след като види вината и греха на покусения. Такето е мафиот, в такъв случай кой би изпитал жал? Отговорът е ясен - никой. Хората ще си кажат, така му се пада, а знам, че и ти, драги читателю, си казал същото, нали? Тук вече сме загубили човечността си и губим друго важно нещо – достойнството си. Какво по-подходящо място от убийство пред Съдебната палата? Обикновена държавна схема за изчистване на властта, че много мафиоти станаха властимащи. Защото всичко е много просто. Ако Мир, по-известен като Такето, е на върха в мафията кой друг мафиот би тръгнал да посяга на него? Над Такето е очевидно само един – държавата. Извод може всеки да си направи. Край на епизода, очаквайте продължение.
Епизод №3 „Покушението над Ха Год". Тук няма как по-различно да опиша ситуацията освен подходящата дума - фарс. Съгласна съм, че киното в България се развива, но определено с тази серия на нашумелия сериал на покушенията, рейтингът ще спадне доста –слаба актьорска игра. Но да оставим настрана фарса. Уж някой се опитва да си отиде от властта като герой, но се случва точно обратното. Виждаме липсата ни на героизъм, дори това сме загубили като нация.
Сърдете се после, че никой не ви иска по териториите на държавата си, че на кого сме му нужни? Не, бедността не ни е проблем, тя е повод. Проблемът е несигурната държава, пасивната, непоказваща заинтересованост страна. Дали пък не сме сбъркани като народ? Не, не сме, държавата ни е объркана и криви от правия път, или по-скоро прави свой собствен– грешен път, а когато тя не върви в правилната посока как ние, българите да го направим?
ПОЗДРАВ ЗА СВЕТИТЕ ВАЛЕНТИН И ТРИФОН ЗАРЕЗАН - ЛЮБОВТА В НАС
ЛЮБОВТА В НАС - диалог в няколко действия
Пореден ден. Трябва да стана от леглото, колкото и да не ми се иска. Каква досада само...Отново и отново сблъсък между желанието ми да си остана вкъщи и волята ми да отида на скучните лекции. Преди да изляза, реших да придам малко живот на видимо измореното cи лице. Седнах пред огледалото и докато се гримирах, се зачудих как аз все още се държа след толкова битки в името на една война,водена години, чийто край не успявах да съзра. Дали имах възможност да спечеля...? Не знам! Много пъти аз побеждавах в битките, но и врагът натрупваше точки. На моменти уцелваше точно в слабото ми място. Играеше мръсно, долно. Но аз не можех така, та нали това е против принципите ми! Срещахме се постояно, но тази среща щеше да бъде по-различна. Защо ли? Защото ставаше въпрос за любов. Тази среща навярно щеше да ми донесе или горчива загуба, или сладка победа. Не ми беше никак лесно да говоря с нея, все пак тя ме познава до болка, знае колко емоционална, влюбчива и искрена съм.
Нека, докато чакам да дойде, ви разкажа на вас, за любовта. Преди четири месеца се срещнах с него. Олицетворение на любовта. Срещи, разходки, дълки среднощни разговори,малки, но значителни жестове, откраднати целувки, общи мечти. Открих една нова любов за мен, скрита притаена, но истинска до болка. Тази любов, която е пазена толкова дълго време, за да бъде подарена на него, тази любов, която се страхуваме да не я загубим, тази искрена и неподправена чудотворница, която ни показва колко красив е светът. Как само едно леко докосване от любовта и всичко се променя. Изчезва тъмната страна. Изважда на показ красотата на всичко и всеки. Показва ти един различен свят, изпълнен само с любов. Точно от това се нуждая аз..ти…! Всички! Целият свят! Любовта е ключът към едно друго измерение на доброто, всякаш олицетворение на рая.
- Браво!Страхотно!– чуха се ръкопляскания.Обърках се и какво да видя...Нея! Ироничните и думи и изражение, които със страшна сила се впиха в сърцето ми, като че ли ме прободоха с нож.
- Какво си мислиш,че това е истинска любов ? Искаш ли да знаеш, реалността. Няма истинска любов! Любовта не съществува! Ха – ха.Това е просто една жестока илюзия, създадена от ума ти, не го ли осъзнаваш ?!?– думите и ме нараниха, но запазих самообладание.
Изправих се срещу нея и и казах:
- Ти ли го казваш! Безчувствена материалистка? Изпитвала ли си толкова топли чувства ? Изобщо можеш ли да си го позволиш, доказала си ми много пъти, че си безсърдечна, търсеш само материалните евтини неща, нямащи стойност за душата!
Продължих гордо и уверено, нещо в мен ми подсказваше, че аз ще победя. По лицето и се четеше, че я засегнах, но тя играеше добре, веднага сложи безчувствената си маска. Трудно можех да разбера дали под това озлобено женско лице се крие сърце на добър човек.
- Ще ти разкажа какво е да си влюбен, явно ти не можеш да изпитваш това сладко чувство. Позволи и на любовта да докосне душата ти, да погали сърцето ти, да достигне до най-крайните и самотни забравени кътчета на душата ти, за да изгони самотата, да
изгони тъмнината. Знаеш ли колко по-жива ще се почувстваш. Позволиш ли и ще превърне светът ти в рай, няма да съжаляваш.Първо ще откриваш малки части от нея. Но за да достигнееш до нейната същност,ще ти се наложи да изминеш трънлив път. Ще стоиш и ще се питаш на къде?!
Но сърцето най-добре знае. То я пази, то я брани от чудовищата зли. Любовта е заключена зад окови ти сама трябва да си готова да я отключиш. Да преоткриеш света! Да видиш колко красива може да бъде реалността. Тази уж малка, а всъщност безгранична любов, която те кара да си жив, тази да точно тя, преобразява теб и целия свят. Във всеки от нас се крие дори в теб, това малко зрънце любов. Но откриеш ли го ти преобразяваш се. Във всеки я има, някои са я изоставили, други са я забравили,на трети им липсва смелост. Любовта стои залостена добре, с хиляди пазачи пред нея, за да опазят сърцето и душата ти, допускат те до нея само когато знаят, че си готов. Готов да се преродиш да намериш другата срана на света! Навярно има още толкова много като теб... ? Страхливи, глупави нямащи смелост да се борят. Но аз вярвам, ти можеш да обичаш….!
- Ох, ти и твоят безнадежден оптимизъм! Това не е вярно! Не вярвам в любовта, търся само интересите си. Така е най- добре за всички. По-добре е да не се влюбваш. Това замъглява, съзнанието и не можеш да видиш и пресметнеш кои повече ще ти даде,но
зад тези думи не говоря за любов, говоря ти за материални неща, точно в моястил! Хахахахахахахахахахахахахахахахах!
Не исках да я слушам, не можех да си представя такъв свят. Това щеше не само да ме нарани, но и да изпепели душата ми.
- Сиви и студени са душите ни без нея. Знам и твоята се чувства така. Мрачни и празни безнадеждно самотни точно като теб. Колкото и добре да се прикриваш зная, самотна си. Топли чувста си забравила за изпитваш,вкуса на сълзите от щастие не можеш да усетиш. Сякаш това е една безкрайна агония, в която се намира душата ти без любовта. Чувства на самота, чувства на тъга. Без любов дори мечтите си не можеш да откриеш, защото като гъста мъглата тъгата се е настанила удобно в теб Питаш се в правилната ли посока вървя?Вървиш ли изобщо? Това става с твоята душа, когато изпитва хронична липса на любов.
ТЯ се беше навела и не каза нито дума. Чуваше се само от време на време хлипане в тъмното. Какво става, зачудих се? Дали наистина успях да разплача и самия дявол.
- Усетиш ли любовта, изведнъж в душата ти става цветно. Тя е лека и тиха, нежна и чувствителна. Като перце, носещо се във въздуха. Там, където свърш%
Нека, докато чакам да дойде, ви разкажа на вас, за любовта. Преди четири месеца се срещнах с него. Олицетворение на любовта. Срещи, разходки, дълки среднощни разговори,малки, но значителни жестове, откраднати целувки, общи мечти. Открих една нова любов за мен, скрита притаена, но истинска до болка. Тази любов, която е пазена толкова дълго време, за да бъде подарена на него, тази любов, която се страхуваме да не я загубим, тази искрена и неподправена чудотворница, която ни показва колко красив е светът. Как само едно леко докосване от любовта и всичко се променя. Изчезва тъмната страна. Изважда на показ красотата на всичко и всеки. Показва ти един различен свят, изпълнен само с любов. Точно от това се нуждая аз..ти…! Всички! Целият свят! Любовта е ключът към едно друго измерение на доброто, всякаш олицетворение на рая.
- Браво!Страхотно!– чуха се ръкопляскания.Обърках се и какво да видя...Нея! Ироничните и думи и изражение, които със страшна сила се впиха в сърцето ми, като че ли ме прободоха с нож.
- Какво си мислиш,че това е истинска любов ? Искаш ли да знаеш, реалността. Няма истинска любов! Любовта не съществува! Ха – ха.Това е просто една жестока илюзия, създадена от ума ти, не го ли осъзнаваш ?!?– думите и ме нараниха, но запазих самообладание.
Изправих се срещу нея и и казах:
- Ти ли го казваш! Безчувствена материалистка? Изпитвала ли си толкова топли чувства ? Изобщо можеш ли да си го позволиш, доказала си ми много пъти, че си безсърдечна, търсеш само материалните евтини неща, нямащи стойност за душата!
Продължих гордо и уверено, нещо в мен ми подсказваше, че аз ще победя. По лицето и се четеше, че я засегнах, но тя играеше добре, веднага сложи безчувствената си маска. Трудно можех да разбера дали под това озлобено женско лице се крие сърце на добър човек.
- Ще ти разкажа какво е да си влюбен, явно ти не можеш да изпитваш това сладко чувство. Позволи и на любовта да докосне душата ти, да погали сърцето ти, да достигне до най-крайните и самотни забравени кътчета на душата ти, за да изгони самотата, да
изгони тъмнината. Знаеш ли колко по-жива ще се почувстваш. Позволиш ли и ще превърне светът ти в рай, няма да съжаляваш.Първо ще откриваш малки части от нея. Но за да достигнееш до нейната същност,ще ти се наложи да изминеш трънлив път. Ще стоиш и ще се питаш на къде?!
Но сърцето най-добре знае. То я пази, то я брани от чудовищата зли. Любовта е заключена зад окови ти сама трябва да си готова да я отключиш. Да преоткриеш света! Да видиш колко красива може да бъде реалността. Тази уж малка, а всъщност безгранична любов, която те кара да си жив, тази да точно тя, преобразява теб и целия свят. Във всеки от нас се крие дори в теб, това малко зрънце любов. Но откриеш ли го ти преобразяваш се. Във всеки я има, някои са я изоставили, други са я забравили,на трети им липсва смелост. Любовта стои залостена добре, с хиляди пазачи пред нея, за да опазят сърцето и душата ти, допускат те до нея само когато знаят, че си готов. Готов да се преродиш да намериш другата срана на света! Навярно има още толкова много като теб... ? Страхливи, глупави нямащи смелост да се борят. Но аз вярвам, ти можеш да обичаш….!
- Ох, ти и твоят безнадежден оптимизъм! Това не е вярно! Не вярвам в любовта, търся само интересите си. Така е най- добре за всички. По-добре е да не се влюбваш. Това замъглява, съзнанието и не можеш да видиш и пресметнеш кои повече ще ти даде,но
зад тези думи не говоря за любов, говоря ти за материални неща, точно в моястил! Хахахахахахахахахахахахахахахахах!
Не исках да я слушам, не можех да си представя такъв свят. Това щеше не само да ме нарани, но и да изпепели душата ми.
- Сиви и студени са душите ни без нея. Знам и твоята се чувства така. Мрачни и празни безнадеждно самотни точно като теб. Колкото и добре да се прикриваш зная, самотна си. Топли чувста си забравила за изпитваш,вкуса на сълзите от щастие не можеш да усетиш. Сякаш това е една безкрайна агония, в която се намира душата ти без любовта. Чувства на самота, чувства на тъга. Без любов дори мечтите си не можеш да откриеш, защото като гъста мъглата тъгата се е настанила удобно в теб Питаш се в правилната ли посока вървя?Вървиш ли изобщо? Това става с твоята душа, когато изпитва хронична липса на любов.
ТЯ се беше навела и не каза нито дума. Чуваше се само от време на време хлипане в тъмното. Какво става, зачудих се? Дали наистина успях да разплача и самия дявол.
- Усетиш ли любовта, изведнъж в душата ти става цветно. Тя е лека и тиха, нежна и чувствителна. Като перце, носещо се във въздуха. Там, където свърш%
ЛЮБОВТА Е В НАС
За всички вас, влюбени,обичащи, разлюбени, необичащи, никога необичали и отричащи любовта. Помнете –любовта е във вас и навсякъде около вас, оглеждайте се! Весел и разпръскващ обич празник, Купидончовци на Св. Валентин ще летят любовни стрели, не забравяйте за нищо на света НЕ се пазете!
Имало едно време един много далечен град, градът на омразата. Всички хора искали да усетят магията на любовта и да бъдат обичани. Търсили навсякъде мъничко обич, опитвали се да обичат, но без резултат. Мъдреците били единодушни за причината, поради която всички в този град били толкова студени и затворени –изчезналата любов от сърцата на хората. В същия този град, живяло едно чудно момиче - Цветелина. Чувало бе, че любовта е най-важното нещо в живота. Любовта, казвали й, е странно нещо и се показва по различен начин, а тази към хората, била по-различна – най-величествената. Разказвали й за любовта, да, но тя не я била виждала.
Цветелина също като повечето деца,живяла в семейство, в което нямало разбирателство и любов – нещо обичайно. Родителите й рядко се засичали вкъщи, а тя от малка била научена да се оправя сама, както може. Обичала да стои на прозореца по цял ден, единственото нещо,което виждала обаче, били двойки, които вървели по улицата, но вместо влюбени и хванати за ръка, те били крещящи си. Липсата на любов била толкова голяма, че сърцата им били вкаменени, а очите пресъхнали, хората дори не могли да заплачат. Единственото й спасение била телевизията – там царяла тази невиждана любов, влюбените хора и приятелството. Много искала да види тези дребни и истински неща, които хората от филмите считали за просто незначителни, а за нея били толкова чудни и незнайни.
Чудно било това момиче не защото било необичайно в този град да не виждаш любовта около себе си и да си самотен, а защото то било готово на всичко, за да я намери, искало да я види, да я усети. Минавали дни, месеци, години, Цветелина чувала непрекъснато хора, които търсели любов, карали се за незначителни неща, биели се и се мразели. Тя накрая се решила, осмелила се да тръгне по изчезналия път на любовта в града, тя трябвало да се превърне в спасител, знаела, че я чакали трудности, но била готова. Грабнала ножа против недоброжелатели – свикнала да се отбранява, или по-скоро да се подсигурява, а и път я чакал, а любов – нямало никъде, взела телепортиращата шапка – свикнала да се крие, или по-скоро свикнала да изчезва незабелязано, когато просто не искала да вижда и чува за липсата на любов. Сетила се и за най-важното в този безчувствен свят, в който било попаднало едно толкова истинско и объркано момиче като нея – бомбата с лошите думи. Чувала бе, че рана се лекува, но лоша дума не се забравя. Колкото и грозно и неприемливо да било това за нея, тя прибрала бомбата на сигурно място в джоба си - точно до сърцето си и се запътила към вратата.
Тръгнала Цветелина да открие един нов, по-хубав свят и най-вече различен от досегашния, който трябвало да донесе радостта и любовта в града. Още с излизането от дома си, нещо я изплашило до смърт, вкаменило я за момент, но не, не искала да се връща, била готова на всичко. Пред нея се разкрили безкрайни и многобройни пътища,приличащи на безизходни лабиринти. А сега накъде? – помислила си тя. Незнаеща откъде да започне търсенето, поела по първия път, който видяла. „Следвай сърцето си!” – сетила се за най-често използваната фраза във всеки сериал по телевизията, или по-скоро неможеща да си обясни емоционалната функция и предназначение на сърцето - очите си. Искала да се добере до любовта. Как е могла да изчезне, защо? Целенасочено избрала пътя, по който да поеме – мистериозна гора, отдалечена от града. Нямало по-добро място за скривалище. Безбройни дървета, пръснати навсякъде, непокътнати места и загадъчна липса на човешко присъствие. Било страховито, но Цветелина стиснала зъби и продължила, трябвало да го направи, била длъжна заради всички онези хора, които искали любов. Гъста мъгла била паднала в това безлюдно място, Цветелина не успявала да види нищо, а и сякаш страхът я накарал да очаква всеки момент появата на някой недоброжелател – животно, или изгубен търсач на любов, точно като нея. Изплашила се, чула стъпки зад гърба си, а когато се огледала, видяла, че бездомни клошари я били проследили в гората. Бездомните били мръсни, гнусни с парцаливи дрехи и без обувки. Те тръгнали към нея, протегнали огромните си ръце да я хванат, тогава Цветелина, изплашена до смърт, ги попитала какво искат, а те, гладни и отчаяни, искали просто да им даде монета. Тя нямала пари в себе си, но в този момент се открехнало едно мъничко прозорче в душата й– станало й мъчно за тези хора, за първи път в живота си усетила жал и човечност. С какво били виновни, защо трябвало да изпитва страх и погнуса от тях, та нали и те били хора? Извадила ножа против недоброжелатели, сложила го в ръката на един от клошарите и им казала да го скрият добре, че той щял ги пази, или пък могли да го разменят за няколко монети. Те я пуснали да си ходи, но въпреки това, тя знаела, че била останала без най-ценното си оръжие. А клошарите, след срещата си с Цветелина, разказвали из града за момиче, което раздавало ценности и помагало на бедните. В целия град и цялата околия всички искали да разберат, кое е това чудно момиче, което дарявало щастие.
Цветелина продължила да търси изчезналата любов, седнала на един камък, сломена и обезкуражена от дългия път. Замислила се за влюбените, които бе гледала по телевизията, за бездомните клошари и за всички онези искащи любов хора, които са я накарали да поеме по този труден път. Това бил зареждащият я механизъм – простата мисъл за щастието и любовта, която заслужавали всички хора от града. Станала, изтупала се и поела към едно друго загадъчно място. Огромният парк до читалището в града – там трябвало да се крие любовта, защото самата Цветелинa никога не била ходила там. Уж читалище, трябвало да означава, че всички посещаващи това място, трябвало да бъдат образовани, интелигентни, или просто възпитани – в този случай обаче не било така. Отдавна паркът, пред това раздаващо и формиращо културата им място, се бил превърнал в свърталище на наркомани и загубили верния път хора. Още с влизането си чула грозни реплики около себе си: „Охо, нов гост ли си имаме? Ха-ха.”, „Загубило ли си се момиченце?” , „Ела да те упътя, аз знам какво търсиш”. След клошарите си помислила, че няма какво по-лошо да й се случи, но явно грешала. Без да говори нищо, се огледала и видяла само едно: раздърпани, мръсни хора, с алкохол и цигара в ръка, насъбрали се на пейките, рошави и смеейки се на висок глас. Гледката и подсказвала, че е объркала мястото, тук любов не би могло да има, загубена била. В този момент едно от седящите момчета се приближило до Цветелина. В изблик на самосъхранение, или по-скоро уплаха, тя бръкнала в джоба си и хванала телепортиращата шапка. Момчето казало – „к’во търсиш, т’ва място не е за теб, махай се!”. Цветелина се стъписала, определено не очаквала отношение като това, въпреки видимото нежелание за разговор, това момче не и се сторило толкова лошо. Усмихнала се и казала: „Търся любовта, виждали ли сте я?”. Момчето се засмяло и някак иронично отговорило: „Объркала си мястото миличка, тук няма любов. И по-бързо си заминавай, че другите няма да са толко’ мили с теб! Ще ти кажа нещо, преди време, бая време и аз търсех любов в този град, откажи се.” Но самото момче се замислило над думите на момичето. Къде ли била любовта? Та нали точно липсата на любов го бе накарала да посегне към този нереален свят, в който имал цялата любов, за която бил мечтал някога. Тогава Цветелина видяла още момчета, запътили се към нея и без да се замисли, извадила телепортиращата шапка, нахлупила я на главата си и изчезнала, а след нея останал само димът от изчезването й и шапката, която паднала на земята със страшна сила. Момчето дори не се зачудило какво се случва, взело шапката от земята, сложило я на главата си, изчезнало като призрак и тръгнало по следите на търсачката на любов. Магьосница ли, или носителка на любов се била оказала Цветелина?
Девойката не знаела колко време била пътувала и къде се намирала, но се събудила на следващата сутрин. Слънцето тъкмо изгрявало, отворила очи и се изправила. Когато се огледала, около нея имало само обикалящи наоколо нагли и безсрамни сираци. О, нима само това я преследвало? Нямало ли поне мъничко любов и за нея? Защо, телепортиращата шапка не я била изпратила при любовта, а тук? – помислила си тя. Бръкнала в джоба си и се успокоила, поне бомбата с лошите думи все още била при нея. Огледала се наоколо и видяла как сираците се биели, карали и се подигравали едни с други. Не издържала и извадила бомбата с лошите думи,трябвало да ги спре. Преди да хвърли бомбата срещу тях, Цвети се замислила за тези деца. Те трябвало да бъдат лоши, дори зли, за да оцелеят в този свят, в който липсвала любовта. Били длъжни, за да оцелеят. Бомбата била едно непосилно оръжие за подобни деца. Осиротели, несъзнаващи добро и лошо, вярно и грешно, за тях лошите думи били ежедневие. Затова взела бомбата, в която била събрала всичките лоши думи от целия си род, векове наред и със сълзи на очи им я подарила. Дори сълзи потекли от пресъхналите й очи. Една капка паднала върху бомбата и неусетно я запълнила не с лоши, а с добри, изпълнени с любов и приятелство думи.
Отчаяна и до голяма степен променена, Цвети поела отново. Влачейки краката си по улицата, останала без никакви сили, решила да се откаже, била стигнала до извода, че любовта я нямало. Глупости били всички тези приказки, че без любов човек не могъл да живее. Нейният град живял толкова време без любов и какво, съвсем жив си бил. Сложила край на търсенето и поела към вкъщи. В този момент, наркоманът, вървейки по същия този път на телепортиращата шапка и на любовта, се оказал в дома за сираци. Там сираците, след като Цветелина си тръгнала, дръпнали взривателя и добрите думи ги посипали като дъжд, а те станали съвсем различни и любов струяла от всички тях. Така заедно с наркомана тръгнали по следите на това чудно момиче. Когато Цветелина се доближила до града, чула странен шум, на радостни хора, веселели се и празнували. Радостните звуци идвали от същия този, отдавна неозвучаван град. Какво се случвало? Затичала се,без да се замисли, а когато се появила на входа на града мръсна и изтощена,видяла как всичките жители я чакали с нетърпение, защото знаели за чудесата,които правела и за добротата, която раздавала. Затичали се към нея с нестихващи сълзи, поздравявали я, наричали я спасител, а Цветелина стояла и непомръдвала от удивление. Та тя нищо не могла да направи, не била открила любовта, не я била донесла в града им. Какво правели тези хора, дори била забравила съществуването на половината от тях? А майка й и баща и били заедно прегърнати, та те никога не били заедно? Децата играели на криеница и се смеели на висок глас. Цветелина се усмихнала и попитала какво се случва. Още неполучила отговор обаче, видяла клошарите весели и щастливи, които я чакали, за да й върнат ножа против неприятели –„не ни трябва вече, благодарим!”- казали те, наркомана с телепортиращата шапка в ръка, гледащ я с поглед, изпълнен с любов и радост. Бил щастлив, че е открил това момиче, което не само донесло любовта в живота му, а и го накарало да се влюби отново. И наглите сираци били там, те обаче, били изпълнени с доброта, всички били приятели и не им трябвало нищо друго, освен любовта. Видяла влюбените двойки, не по телевизията, а пред себе си, чула смеха по улиците и си казала: „Успях!”
Любовта не трябвало да се търси, тя сама намирала хората, но се предизвиквала. Който искал да получи любов, трябвало да се научи да я раздава. Неразбираемо дори за самата нея, Цветелина раздавала любов на хората около себе си и успяла да събуди любовта и в самите тях. Раздавала любов и я получила. За любовта не били нужни оръжия, нито щитове, те не действали. Тя идвала тогава, когато никой не я очаквал и с такава сила, че нито оръжие, нито щит би могъл да я спре. Любовта била такава – необяснима и истинска. Трябвало ли е да наричат Цветелина спасител – не, не трябвало, тя била едно обикновено момиче, преминало през изпитания, за да достигне до истинската любов. Струвала си дори само гледката на радостните лица на хората, които успяла да види. Какво повече могла да иска от живота освен любов? Любовта между хората – най-висшето, най-истинското нещо, може би не най-важното, но най-осмислящото живота. И така градът бил спасен. Три дни яли, пили и се веселили.
Глория
Имало едно време един много далечен град, градът на омразата. Всички хора искали да усетят магията на любовта и да бъдат обичани. Търсили навсякъде мъничко обич, опитвали се да обичат, но без резултат. Мъдреците били единодушни за причината, поради която всички в този град били толкова студени и затворени –изчезналата любов от сърцата на хората. В същия този град, живяло едно чудно момиче - Цветелина. Чувало бе, че любовта е най-важното нещо в живота. Любовта, казвали й, е странно нещо и се показва по различен начин, а тази към хората, била по-различна – най-величествената. Разказвали й за любовта, да, но тя не я била виждала.
Цветелина също като повечето деца,живяла в семейство, в което нямало разбирателство и любов – нещо обичайно. Родителите й рядко се засичали вкъщи, а тя от малка била научена да се оправя сама, както може. Обичала да стои на прозореца по цял ден, единственото нещо,което виждала обаче, били двойки, които вървели по улицата, но вместо влюбени и хванати за ръка, те били крещящи си. Липсата на любов била толкова голяма, че сърцата им били вкаменени, а очите пресъхнали, хората дори не могли да заплачат. Единственото й спасение била телевизията – там царяла тази невиждана любов, влюбените хора и приятелството. Много искала да види тези дребни и истински неща, които хората от филмите считали за просто незначителни, а за нея били толкова чудни и незнайни.
Чудно било това момиче не защото било необичайно в този град да не виждаш любовта около себе си и да си самотен, а защото то било готово на всичко, за да я намери, искало да я види, да я усети. Минавали дни, месеци, години, Цветелина чувала непрекъснато хора, които търсели любов, карали се за незначителни неща, биели се и се мразели. Тя накрая се решила, осмелила се да тръгне по изчезналия път на любовта в града, тя трябвало да се превърне в спасител, знаела, че я чакали трудности, но била готова. Грабнала ножа против недоброжелатели – свикнала да се отбранява, или по-скоро да се подсигурява, а и път я чакал, а любов – нямало никъде, взела телепортиращата шапка – свикнала да се крие, или по-скоро свикнала да изчезва незабелязано, когато просто не искала да вижда и чува за липсата на любов. Сетила се и за най-важното в този безчувствен свят, в който било попаднало едно толкова истинско и объркано момиче като нея – бомбата с лошите думи. Чувала бе, че рана се лекува, но лоша дума не се забравя. Колкото и грозно и неприемливо да било това за нея, тя прибрала бомбата на сигурно място в джоба си - точно до сърцето си и се запътила към вратата.
Тръгнала Цветелина да открие един нов, по-хубав свят и най-вече различен от досегашния, който трябвало да донесе радостта и любовта в града. Още с излизането от дома си, нещо я изплашило до смърт, вкаменило я за момент, но не, не искала да се връща, била готова на всичко. Пред нея се разкрили безкрайни и многобройни пътища,приличащи на безизходни лабиринти. А сега накъде? – помислила си тя. Незнаеща откъде да започне търсенето, поела по първия път, който видяла. „Следвай сърцето си!” – сетила се за най-често използваната фраза във всеки сериал по телевизията, или по-скоро неможеща да си обясни емоционалната функция и предназначение на сърцето - очите си. Искала да се добере до любовта. Как е могла да изчезне, защо? Целенасочено избрала пътя, по който да поеме – мистериозна гора, отдалечена от града. Нямало по-добро място за скривалище. Безбройни дървета, пръснати навсякъде, непокътнати места и загадъчна липса на човешко присъствие. Било страховито, но Цветелина стиснала зъби и продължила, трябвало да го направи, била длъжна заради всички онези хора, които искали любов. Гъста мъгла била паднала в това безлюдно място, Цветелина не успявала да види нищо, а и сякаш страхът я накарал да очаква всеки момент появата на някой недоброжелател – животно, или изгубен търсач на любов, точно като нея. Изплашила се, чула стъпки зад гърба си, а когато се огледала, видяла, че бездомни клошари я били проследили в гората. Бездомните били мръсни, гнусни с парцаливи дрехи и без обувки. Те тръгнали към нея, протегнали огромните си ръце да я хванат, тогава Цветелина, изплашена до смърт, ги попитала какво искат, а те, гладни и отчаяни, искали просто да им даде монета. Тя нямала пари в себе си, но в този момент се открехнало едно мъничко прозорче в душата й– станало й мъчно за тези хора, за първи път в живота си усетила жал и човечност. С какво били виновни, защо трябвало да изпитва страх и погнуса от тях, та нали и те били хора? Извадила ножа против недоброжелатели, сложила го в ръката на един от клошарите и им казала да го скрият добре, че той щял ги пази, или пък могли да го разменят за няколко монети. Те я пуснали да си ходи, но въпреки това, тя знаела, че била останала без най-ценното си оръжие. А клошарите, след срещата си с Цветелина, разказвали из града за момиче, което раздавало ценности и помагало на бедните. В целия град и цялата околия всички искали да разберат, кое е това чудно момиче, което дарявало щастие.
Цветелина продължила да търси изчезналата любов, седнала на един камък, сломена и обезкуражена от дългия път. Замислила се за влюбените, които бе гледала по телевизията, за бездомните клошари и за всички онези искащи любов хора, които са я накарали да поеме по този труден път. Това бил зареждащият я механизъм – простата мисъл за щастието и любовта, която заслужавали всички хора от града. Станала, изтупала се и поела към едно друго загадъчно място. Огромният парк до читалището в града – там трябвало да се крие любовта, защото самата Цветелинa никога не била ходила там. Уж читалище, трябвало да означава, че всички посещаващи това място, трябвало да бъдат образовани, интелигентни, или просто възпитани – в този случай обаче не било така. Отдавна паркът, пред това раздаващо и формиращо културата им място, се бил превърнал в свърталище на наркомани и загубили верния път хора. Още с влизането си чула грозни реплики около себе си: „Охо, нов гост ли си имаме? Ха-ха.”, „Загубило ли си се момиченце?” , „Ела да те упътя, аз знам какво търсиш”. След клошарите си помислила, че няма какво по-лошо да й се случи, но явно грешала. Без да говори нищо, се огледала и видяла само едно: раздърпани, мръсни хора, с алкохол и цигара в ръка, насъбрали се на пейките, рошави и смеейки се на висок глас. Гледката и подсказвала, че е объркала мястото, тук любов не би могло да има, загубена била. В този момент едно от седящите момчета се приближило до Цветелина. В изблик на самосъхранение, или по-скоро уплаха, тя бръкнала в джоба си и хванала телепортиращата шапка. Момчето казало – „к’во търсиш, т’ва място не е за теб, махай се!”. Цветелина се стъписала, определено не очаквала отношение като това, въпреки видимото нежелание за разговор, това момче не и се сторило толкова лошо. Усмихнала се и казала: „Търся любовта, виждали ли сте я?”. Момчето се засмяло и някак иронично отговорило: „Объркала си мястото миличка, тук няма любов. И по-бързо си заминавай, че другите няма да са толко’ мили с теб! Ще ти кажа нещо, преди време, бая време и аз търсех любов в този град, откажи се.” Но самото момче се замислило над думите на момичето. Къде ли била любовта? Та нали точно липсата на любов го бе накарала да посегне към този нереален свят, в който имал цялата любов, за която бил мечтал някога. Тогава Цветелина видяла още момчета, запътили се към нея и без да се замисли, извадила телепортиращата шапка, нахлупила я на главата си и изчезнала, а след нея останал само димът от изчезването й и шапката, която паднала на земята със страшна сила. Момчето дори не се зачудило какво се случва, взело шапката от земята, сложило я на главата си, изчезнало като призрак и тръгнало по следите на търсачката на любов. Магьосница ли, или носителка на любов се била оказала Цветелина?
Девойката не знаела колко време била пътувала и къде се намирала, но се събудила на следващата сутрин. Слънцето тъкмо изгрявало, отворила очи и се изправила. Когато се огледала, около нея имало само обикалящи наоколо нагли и безсрамни сираци. О, нима само това я преследвало? Нямало ли поне мъничко любов и за нея? Защо, телепортиращата шапка не я била изпратила при любовта, а тук? – помислила си тя. Бръкнала в джоба си и се успокоила, поне бомбата с лошите думи все още била при нея. Огледала се наоколо и видяла как сираците се биели, карали и се подигравали едни с други. Не издържала и извадила бомбата с лошите думи,трябвало да ги спре. Преди да хвърли бомбата срещу тях, Цвети се замислила за тези деца. Те трябвало да бъдат лоши, дори зли, за да оцелеят в този свят, в който липсвала любовта. Били длъжни, за да оцелеят. Бомбата била едно непосилно оръжие за подобни деца. Осиротели, несъзнаващи добро и лошо, вярно и грешно, за тях лошите думи били ежедневие. Затова взела бомбата, в която била събрала всичките лоши думи от целия си род, векове наред и със сълзи на очи им я подарила. Дори сълзи потекли от пресъхналите й очи. Една капка паднала върху бомбата и неусетно я запълнила не с лоши, а с добри, изпълнени с любов и приятелство думи.
Отчаяна и до голяма степен променена, Цвети поела отново. Влачейки краката си по улицата, останала без никакви сили, решила да се откаже, била стигнала до извода, че любовта я нямало. Глупости били всички тези приказки, че без любов човек не могъл да живее. Нейният град живял толкова време без любов и какво, съвсем жив си бил. Сложила край на търсенето и поела към вкъщи. В този момент, наркоманът, вървейки по същия този път на телепортиращата шапка и на любовта, се оказал в дома за сираци. Там сираците, след като Цветелина си тръгнала, дръпнали взривателя и добрите думи ги посипали като дъжд, а те станали съвсем различни и любов струяла от всички тях. Така заедно с наркомана тръгнали по следите на това чудно момиче. Когато Цветелина се доближила до града, чула странен шум, на радостни хора, веселели се и празнували. Радостните звуци идвали от същия този, отдавна неозвучаван град. Какво се случвало? Затичала се,без да се замисли, а когато се появила на входа на града мръсна и изтощена,видяла как всичките жители я чакали с нетърпение, защото знаели за чудесата,които правела и за добротата, която раздавала. Затичали се към нея с нестихващи сълзи, поздравявали я, наричали я спасител, а Цветелина стояла и непомръдвала от удивление. Та тя нищо не могла да направи, не била открила любовта, не я била донесла в града им. Какво правели тези хора, дори била забравила съществуването на половината от тях? А майка й и баща и били заедно прегърнати, та те никога не били заедно? Децата играели на криеница и се смеели на висок глас. Цветелина се усмихнала и попитала какво се случва. Още неполучила отговор обаче, видяла клошарите весели и щастливи, които я чакали, за да й върнат ножа против неприятели –„не ни трябва вече, благодарим!”- казали те, наркомана с телепортиращата шапка в ръка, гледащ я с поглед, изпълнен с любов и радост. Бил щастлив, че е открил това момиче, което не само донесло любовта в живота му, а и го накарало да се влюби отново. И наглите сираци били там, те обаче, били изпълнени с доброта, всички били приятели и не им трябвало нищо друго, освен любовта. Видяла влюбените двойки, не по телевизията, а пред себе си, чула смеха по улиците и си казала: „Успях!”
Любовта не трябвало да се търси, тя сама намирала хората, но се предизвиквала. Който искал да получи любов, трябвало да се научи да я раздава. Неразбираемо дори за самата нея, Цветелина раздавала любов на хората около себе си и успяла да събуди любовта и в самите тях. Раздавала любов и я получила. За любовта не били нужни оръжия, нито щитове, те не действали. Тя идвала тогава, когато никой не я очаквал и с такава сила, че нито оръжие, нито щит би могъл да я спре. Любовта била такава – необяснима и истинска. Трябвало ли е да наричат Цветелина спасител – не, не трябвало, тя била едно обикновено момиче, преминало през изпитания, за да достигне до истинската любов. Струвала си дори само гледката на радостните лица на хората, които успяла да види. Какво повече могла да иска от живота освен любов? Любовта между хората – най-висшето, най-истинското нещо, може би не най-важното, но най-осмислящото живота. И така градът бил спасен. Три дни яли, пили и се веселили.
Глория
Когато реалността мълчи, мистичното говори
В нашето съвремие метафората „летящото” време се е превърнала в реалност. Точно заради това, хората непрекъснато искат да планират, което от своя страна неизменно улеснява съществуването ни. Погледнато в нашата страна - България, ние, хората, сме неспособни да планираме всичко по график или както най-често се случва нещо или някой не ни го позволява. Лудналото време, води след себе си полудялата държава, а те неусетно и видимо лудите хора. Какво се случва, когато в една държава човек не може да планира живота си дори за месец напред? Търсим връзки, телефони, хора, пари – за същия резултат – оправия няма. Дали отчаянието, или по-скоро нуждата и необходимостта от знание, факти и истина, или пък лудостта, която ни е завладяла напълно, не знам, но в живота ни се появява и започва да говори мистичното.
Знам какво си мислиш ти, интелигентни читателю! Говоря пълни глупости, а ти си достатъчно умен и информиран, за да спреш да четеш написаното от мен точно в този момент. Като теб, много от хората с лека ръка са склонни да отхвърлят мистичното и неизменно свързаните с него врачки, гледачки и прочее. Смятат, че те не са част от реалния свят и простичко отричат истинността им. За да не си помислите, че и аз се откроявам драстично от тях с вярванията си, ще кажа, че изпаднах в същата ситуация, в която ми трябваше точен отговор, информация, за да планирам. И точно по същия начин, както се досещате – не я получих от реалността. Тогава потърсих съвет от единствения човек, на когото мога да се доверя – учителката си. Съветът бе – гледачка! О, Боже, и тя ли се бе побъркала?
Дали защото и аз бял полудяла не знам, но тръгнах към магическата къща на жената със свръхземни сили. Точно когато си отворих устата, за да попитам един видимо луд човек (общуващ с невидими за мен лица на улицата), къде се намира гледачката, той, сякаш знаещ какво ще попитам, ме изпревари с отговора: „Лудата ли? Лудата е там!”, и посочи къщата. В този момент „тръпки ме побиха”, както се казва. Влизайки, в схлупеното жилище, първото нещо, което забелязах бе, че вътре беше ненормално бедно, с една дума –мизерно. Това си личеше още от далеч по клатушкащата се и готова да падне всеки момент врата и надвисналата, пропаднала къща. Учудващо за вас, вътре бе светло и нямаше нито свещи, нито магически сфери. Беше бедно, но окачено със стари черно-бели снимки, вероятно навяващи безброй спомени и доста непотребни за мен вещи. Така видях аз уж необикновената къща, но в същото време съвсем очаквано и някак нормално бедна, малка българска къщурка. Лудостта не бе изчезнала, не си го и помисляйте!
Дотук свършва що-годе нормалното в нашия ненормален свят. Започна се с предсказанията и достигането до неща, които дори най-близките ми не знаят за самата мен. Естествено, не си мислете, че целта на врачките и гледачките е да плашат хората и да предсказват 100% сигурни за бъдещето ни неща. Честно да си призная, тази жена не даде отговор на въпроса, заради който бях отишла, но неочаквано ми даде много повече. Разбрах смисъла на съществуване на тези хора - дават ни способност да вярваме и да се надяваме. Тази вяра не извисява много и прави съществуването ни много по-леко, сякаш по-смислено. Има ли значение дали е вярно, или не тогава? Хубаво е, когато човек вярва в красотата на бъдещето си. В такъв случай по-добре е да повярваме и да не съдим хората, които ни дават възможност за едно бъдещо и различно щастие.
Разсъждавайки над мистиката в света си задавам един много важен въпрос, на който не знам дали бих намерила отговор. Кое е по-абсурдно – да живееш в реалността, без да имаш информация и дори някакъв начин да се сдобиеш с необходимите факти (как е възможно да не можеш да планираш бъдещето си в уж напредващото човечество и съвремие?), или да повярваш на нещо не чак толкова достоверно, но някак по-истинско и докосващо човека? Има един много интересен придвижващ магнит към мистичното – без да иска те хвърля в мисли, не можеш да разбереш дали е истина, докато не се случи. Ние, хората, сме толкова странни - в един момент искаме всичко да е планирано и сигурно, а в другия мистичното и несигурното ни привлича много повече. Може би в мистиката има повече съблазън просто защото има надежда, вяра и голяма доза лудост –различна лудост, към която съвременния човек има нужда да поеме. А в реалността и фактите се губи духовното и истинското. Мистичното винаги ще се появява в живота ни, ей така от нищото.
Знам какво си мислиш ти, интелигентни читателю! Говоря пълни глупости, а ти си достатъчно умен и информиран, за да спреш да четеш написаното от мен точно в този момент. Като теб, много от хората с лека ръка са склонни да отхвърлят мистичното и неизменно свързаните с него врачки, гледачки и прочее. Смятат, че те не са част от реалния свят и простичко отричат истинността им. За да не си помислите, че и аз се откроявам драстично от тях с вярванията си, ще кажа, че изпаднах в същата ситуация, в която ми трябваше точен отговор, информация, за да планирам. И точно по същия начин, както се досещате – не я получих от реалността. Тогава потърсих съвет от единствения човек, на когото мога да се доверя – учителката си. Съветът бе – гледачка! О, Боже, и тя ли се бе побъркала?
Дали защото и аз бял полудяла не знам, но тръгнах към магическата къща на жената със свръхземни сили. Точно когато си отворих устата, за да попитам един видимо луд човек (общуващ с невидими за мен лица на улицата), къде се намира гледачката, той, сякаш знаещ какво ще попитам, ме изпревари с отговора: „Лудата ли? Лудата е там!”, и посочи къщата. В този момент „тръпки ме побиха”, както се казва. Влизайки, в схлупеното жилище, първото нещо, което забелязах бе, че вътре беше ненормално бедно, с една дума –мизерно. Това си личеше още от далеч по клатушкащата се и готова да падне всеки момент врата и надвисналата, пропаднала къща. Учудващо за вас, вътре бе светло и нямаше нито свещи, нито магически сфери. Беше бедно, но окачено със стари черно-бели снимки, вероятно навяващи безброй спомени и доста непотребни за мен вещи. Така видях аз уж необикновената къща, но в същото време съвсем очаквано и някак нормално бедна, малка българска къщурка. Лудостта не бе изчезнала, не си го и помисляйте!
Дотук свършва що-годе нормалното в нашия ненормален свят. Започна се с предсказанията и достигането до неща, които дори най-близките ми не знаят за самата мен. Естествено, не си мислете, че целта на врачките и гледачките е да плашат хората и да предсказват 100% сигурни за бъдещето ни неща. Честно да си призная, тази жена не даде отговор на въпроса, заради който бях отишла, но неочаквано ми даде много повече. Разбрах смисъла на съществуване на тези хора - дават ни способност да вярваме и да се надяваме. Тази вяра не извисява много и прави съществуването ни много по-леко, сякаш по-смислено. Има ли значение дали е вярно, или не тогава? Хубаво е, когато човек вярва в красотата на бъдещето си. В такъв случай по-добре е да повярваме и да не съдим хората, които ни дават възможност за едно бъдещо и различно щастие.
Разсъждавайки над мистиката в света си задавам един много важен въпрос, на който не знам дали бих намерила отговор. Кое е по-абсурдно – да живееш в реалността, без да имаш информация и дори някакъв начин да се сдобиеш с необходимите факти (как е възможно да не можеш да планираш бъдещето си в уж напредващото човечество и съвремие?), или да повярваш на нещо не чак толкова достоверно, но някак по-истинско и докосващо човека? Има един много интересен придвижващ магнит към мистичното – без да иска те хвърля в мисли, не можеш да разбереш дали е истина, докато не се случи. Ние, хората, сме толкова странни - в един момент искаме всичко да е планирано и сигурно, а в другия мистичното и несигурното ни привлича много повече. Може би в мистиката има повече съблазън просто защото има надежда, вяра и голяма доза лудост –различна лудост, към която съвременния човек има нужда да поеме. А в реалността и фактите се губи духовното и истинското. Мистичното винаги ще се появява в живота ни, ей така от нищото.