ТВОРЧЕСТВО
Любовта, една по-различна приказка
Един подарък за четящите в Международния ден на книгата и четенето
Още от малка растях като принцеса. Не, не защото родителите ми са крал и кралица, не е и защото съм била глезла, получаваща всичко, което поиска, просто някак чувствах невидимата корона на главата си и не й позволявах да падне. Ту скромна и примирена, ту бляскава и обожавана, живееща в малък град с хубаво, свободно и лудо детство. От малка знам, че за хората не се съди толкова по външния вид, и че обичането не е по заслуги. Като се замисля сега, всичко това май е било от многото книжки с приказки, които ми четеше мама, или пък от анимационните филмчета, които ми пускаше татко. От какво е било, не зная, но бях решила – ще търся истинския принц, на когото да даря цялата си любов, защото, както се казва в приказките, той няма как да обърка посоката до сърцето ми, ще измине девет планини и ще ме намери в десета, ще преплува океани и морета!
Като една истинска принцеса бях решила да се откажа навреме от целуването на жаби, мислейки си, че те ще се превърнат в снажни принцове. Нямах време за жаби, а и в реалния живот не се случват подобни неща – жабите си остават жаби! Затова и определих качествата, които трябваше да притежава един принц, за да ме спечели. О, но тези качества бяха толкова много! Реших да ги улесня като намаля „изискванията”, не точно реших – наложи се. Но не, не спуснах дългите си (забележете НЕ руси) коси през балкона, по които те щяха да се покатерят, та това би било толкова лесно! Не, не намалих дори височината на кулата (като се замисля височината на блока, последен и изоставен в края на малкия, скучен град), в който се намирам, та нали съм принцеса, не мога да си го позволя. Не можах дори да заспя своя вечен сън, очаквайки, че принцът ще ме събуди с целувка, сигурно граховото зърно ми убиваше
и сън не ме ловеше, а и огледалцето вечно мълчеше след като го попитам „аз ли съм най-красивата на земята”, естествено, че не съм, а и откога огледалата говорят?! Ама, че глупави приказки! Е, ама нали затова са приказки, но аз бях истинска принцеса в реално време, захвърлих старите книжки и започнах да пиша своята.
След дълго мислене си казах: всеки принц, за да ме заслужи, трябва да бъде отговорен и последователен, за да мога да разчитам на него и да бъда в безопасност. Той трябва да бъде забавен, за да ме развеселява и да ми бъде приятна компанията му. Ограничих се със само още едно качество, което ще ви учуди – мистериозен. Да, мистериозен, за да бъде интересен, непознат и привлекателен. Какво се случи ли? Е, къде да намеря днес такъв принц? В реалния живот толкова перфектни хора не съществуват, беше ясно – трябва да направя компромиси отново.
Първият принц, когото открих, бе най-отговорният и последователен. Той бе умен и можех да разчитам на него. Не можех обаче да му се доверя толкова лесно. Трябваше да му поставя изпитания. И точно в този момент приказката свършва. Дори не бяха изпитания, бе просто едно изпитание, при това неуспешно преминато. Е, като истински отговорна личност, той замина да учи в чужбина и ме остави сама. Че какъв е този принц, за когото любовта остава на заден план и ме оставя и забравя толкова лесно? Това не беше моят принц и той определено се провали в изпитанието.
Търсенето продължи и стана така, че намерих принц „забавен”. Да, успях да се смея със сълзи, дори бръчки да ми излязат от смях, но можех ли да живея само със смях? Смехът е здраве? Да, но на мен някак ми липсваше малка част от отговорния принц по-рано. Не всичко в живота е хумор и животът никак не е прекрасен като песен. Краят от приказките: „И те заживели щастливо до края на дните си…” всъщност не съществува. Оказа се, че със забавния принц, доста бързо ми доскуча, а и бъдещето с безотговорен комик не ми изглеждаше никак бляскаво. И този принц се провали, а аз нямах време да чакам някого да се променя, трябваше ми принц!
С течение на времето се появи и третият принц – истински мистериозен и загадъчен. Отначало беше толкова интересен, че си мислех, че търсенето е приключило. Имаше обаче още толкова принцеси, обикалящи около този уж мой принц, но той бе толкова загадъчен, че дори не знаех аз ли съм принцесата до него, или не?! Не знаех какво мисли, какво иска, какво чувства, когато най-малко очаквах, точно тогава казваше неща, които нараняваха и обиждаха хората около мен, а и включително мен. Можеше ли това да е принцът? Не, сигурно бе поредната, малко по-едра от предишните - жаба.
Разочарованието бързо обзе душата ми на млада принцеса. Принцове ли нямаше вече? Казват само конете идвали, без принца, ама при мен даже и кон няма! Рицарите били изчезнали, само доспехи били оставили... Принцесата бе уморена. Свършили бяха всички
истории, Пепеляшките вече ги разказват във вицове, спящите красавици отдавна са будни, а Снежанките вярват в банкноти. Ама, че приказка, а? Решила бях да облече слугинската дрипа, да отреже косите си и да не бъде вече принцеса! Но някак дълбоко в душата на търсещата любов в този малък град, бе останал пламък и надежда, дори отчаянието не бе способно да я сломи, макар дори сама пред себе си да не го признаваше. Но честичко си повтаряше: Принцесата затова е трудно достижима,точно затова затворена е в кула, за да я притежава не кой да е, а да успее най-смелият да си я извоюва!
Представете си, точно както в оръфаните, вече потънали в прах книжки на принцесата, тя случайно срещна своя принц. Но не със забравена стъклена обувчица на стълбите, нито пък някоя тиква се бе превърнала в каляска. В 21 век – просто случайна среща в кафене. Беше си принц за чудо и приказ - висок, красив, желан, умен, талантлив, егоцентричен, критичен - принц! Момъкът умееше да я кара да се чувства добре и да бъде щастлива, да се смее и да грее от любов. Заслепена от щастие, мислейки си, че съм намерила онзи на белия кон, забравих, че и той е чел всички приказки, в който любовта не се случва толкова лесно, за нея трябва кръв и борба. А толкова много исках да го накарам да повярва, че аз съм истинска принцеса и любовта си е просто любов, тя винаги е различна, и че не се случва както в книжките. Той обаче бе свикнал толкова с жабите, че едва ли виждаше разликата между мен и тях. Така несъзнателно се оставихме на реалната приказка на живота, в която има редица проблеми, а в малък град като нашия – двойно повече. Последваха: кой с кого, кого видял, къде били, а родителите какво мислят, бягане от вкъщи, тайни СМС-и и всичко онова, което ти се е случвало и на теб или пък си го гледал не в детските филмчета, а в розовите, сапунени романтични комедийки, в които влюбените винаги се събират и остават заедно. Да, но не и сега, не и в моя живот. Това не бе за мен, приказката отново свърши, но този път малко след като бе започнала. А аз какво ли? Е, останах да се бода не с вретено, докато се осъзнае, а да си бода очите в монитора на лаптопа отново, сама. Оставих го да търси своята принцеса – умен и забавен – какви ти качества! Лесно беше да премина от жаби на принцове, но обратното ми се струваше направо невъзможно.
Всъщност не бе толкова невъзможно. Оказа се, че приказките са измислени за утеха на жабите, не за амбициране на принцесите. Намерих точно това, което не търсех. Ха-ха точно така, не е грешка. Намерих обикновено момче, което не бе нито толкова забавно, нито толкова умно, и не бе изобщо мистериозно. Да, за първи път принцесата намира обикновено момче, а не принцът се влюбва в обикновеното момиче. Да си призная честно, и аз не бях принцеса. Принцеси и принцове – няма!
И така те заживели щастливо… дали до края на дните си, ще ви кажа скоро, или пък не толкова скоро! Три дни яли, пили и се веселили.
Глория Николова
Като една истинска принцеса бях решила да се откажа навреме от целуването на жаби, мислейки си, че те ще се превърнат в снажни принцове. Нямах време за жаби, а и в реалния живот не се случват подобни неща – жабите си остават жаби! Затова и определих качествата, които трябваше да притежава един принц, за да ме спечели. О, но тези качества бяха толкова много! Реших да ги улесня като намаля „изискванията”, не точно реших – наложи се. Но не, не спуснах дългите си (забележете НЕ руси) коси през балкона, по които те щяха да се покатерят, та това би било толкова лесно! Не, не намалих дори височината на кулата (като се замисля височината на блока, последен и изоставен в края на малкия, скучен град), в който се намирам, та нали съм принцеса, не мога да си го позволя. Не можах дори да заспя своя вечен сън, очаквайки, че принцът ще ме събуди с целувка, сигурно граховото зърно ми убиваше
и сън не ме ловеше, а и огледалцето вечно мълчеше след като го попитам „аз ли съм най-красивата на земята”, естествено, че не съм, а и откога огледалата говорят?! Ама, че глупави приказки! Е, ама нали затова са приказки, но аз бях истинска принцеса в реално време, захвърлих старите книжки и започнах да пиша своята.
След дълго мислене си казах: всеки принц, за да ме заслужи, трябва да бъде отговорен и последователен, за да мога да разчитам на него и да бъда в безопасност. Той трябва да бъде забавен, за да ме развеселява и да ми бъде приятна компанията му. Ограничих се със само още едно качество, което ще ви учуди – мистериозен. Да, мистериозен, за да бъде интересен, непознат и привлекателен. Какво се случи ли? Е, къде да намеря днес такъв принц? В реалния живот толкова перфектни хора не съществуват, беше ясно – трябва да направя компромиси отново.
Първият принц, когото открих, бе най-отговорният и последователен. Той бе умен и можех да разчитам на него. Не можех обаче да му се доверя толкова лесно. Трябваше да му поставя изпитания. И точно в този момент приказката свършва. Дори не бяха изпитания, бе просто едно изпитание, при това неуспешно преминато. Е, като истински отговорна личност, той замина да учи в чужбина и ме остави сама. Че какъв е този принц, за когото любовта остава на заден план и ме оставя и забравя толкова лесно? Това не беше моят принц и той определено се провали в изпитанието.
Търсенето продължи и стана така, че намерих принц „забавен”. Да, успях да се смея със сълзи, дори бръчки да ми излязат от смях, но можех ли да живея само със смях? Смехът е здраве? Да, но на мен някак ми липсваше малка част от отговорния принц по-рано. Не всичко в живота е хумор и животът никак не е прекрасен като песен. Краят от приказките: „И те заживели щастливо до края на дните си…” всъщност не съществува. Оказа се, че със забавния принц, доста бързо ми доскуча, а и бъдещето с безотговорен комик не ми изглеждаше никак бляскаво. И този принц се провали, а аз нямах време да чакам някого да се променя, трябваше ми принц!
С течение на времето се появи и третият принц – истински мистериозен и загадъчен. Отначало беше толкова интересен, че си мислех, че търсенето е приключило. Имаше обаче още толкова принцеси, обикалящи около този уж мой принц, но той бе толкова загадъчен, че дори не знаех аз ли съм принцесата до него, или не?! Не знаех какво мисли, какво иска, какво чувства, когато най-малко очаквах, точно тогава казваше неща, които нараняваха и обиждаха хората около мен, а и включително мен. Можеше ли това да е принцът? Не, сигурно бе поредната, малко по-едра от предишните - жаба.
Разочарованието бързо обзе душата ми на млада принцеса. Принцове ли нямаше вече? Казват само конете идвали, без принца, ама при мен даже и кон няма! Рицарите били изчезнали, само доспехи били оставили... Принцесата бе уморена. Свършили бяха всички
истории, Пепеляшките вече ги разказват във вицове, спящите красавици отдавна са будни, а Снежанките вярват в банкноти. Ама, че приказка, а? Решила бях да облече слугинската дрипа, да отреже косите си и да не бъде вече принцеса! Но някак дълбоко в душата на търсещата любов в този малък град, бе останал пламък и надежда, дори отчаянието не бе способно да я сломи, макар дори сама пред себе си да не го признаваше. Но честичко си повтаряше: Принцесата затова е трудно достижима,точно затова затворена е в кула, за да я притежава не кой да е, а да успее най-смелият да си я извоюва!
Представете си, точно както в оръфаните, вече потънали в прах книжки на принцесата, тя случайно срещна своя принц. Но не със забравена стъклена обувчица на стълбите, нито пък някоя тиква се бе превърнала в каляска. В 21 век – просто случайна среща в кафене. Беше си принц за чудо и приказ - висок, красив, желан, умен, талантлив, егоцентричен, критичен - принц! Момъкът умееше да я кара да се чувства добре и да бъде щастлива, да се смее и да грее от любов. Заслепена от щастие, мислейки си, че съм намерила онзи на белия кон, забравих, че и той е чел всички приказки, в който любовта не се случва толкова лесно, за нея трябва кръв и борба. А толкова много исках да го накарам да повярва, че аз съм истинска принцеса и любовта си е просто любов, тя винаги е различна, и че не се случва както в книжките. Той обаче бе свикнал толкова с жабите, че едва ли виждаше разликата между мен и тях. Така несъзнателно се оставихме на реалната приказка на живота, в която има редица проблеми, а в малък град като нашия – двойно повече. Последваха: кой с кого, кого видял, къде били, а родителите какво мислят, бягане от вкъщи, тайни СМС-и и всичко онова, което ти се е случвало и на теб или пък си го гледал не в детските филмчета, а в розовите, сапунени романтични комедийки, в които влюбените винаги се събират и остават заедно. Да, но не и сега, не и в моя живот. Това не бе за мен, приказката отново свърши, но този път малко след като бе започнала. А аз какво ли? Е, останах да се бода не с вретено, докато се осъзнае, а да си бода очите в монитора на лаптопа отново, сама. Оставих го да търси своята принцеса – умен и забавен – какви ти качества! Лесно беше да премина от жаби на принцове, но обратното ми се струваше направо невъзможно.
Всъщност не бе толкова невъзможно. Оказа се, че приказките са измислени за утеха на жабите, не за амбициране на принцесите. Намерих точно това, което не търсех. Ха-ха точно така, не е грешка. Намерих обикновено момче, което не бе нито толкова забавно, нито толкова умно, и не бе изобщо мистериозно. Да, за първи път принцесата намира обикновено момче, а не принцът се влюбва в обикновеното момиче. Да си призная честно, и аз не бях принцеса. Принцеси и принцове – няма!
И така те заживели щастливо… дали до края на дните си, ще ви кажа скоро, или пък не толкова скоро! Три дни яли, пили и се веселили.
Глория Николова
Сам оков Фотограф - Кристофър Костов
След време, в един друг свят...
Хората раздумват, че животът е наслада.
Това обяснява защо от месец чувствам се мъртвец.
Едва усещам пламъкът на изгарящата инак клада
а той е толкоз ярък, че би видял го и слепец.
Доживях да чуя среднощните си вопли,
доживях да видя себе си развалина.
В един момент изживявах спомените топли,
в следващия озовах се във пламтяща долина.
Дочаках аз да видя как приятелите ме предават,
дори семейството ми отрече се от мен!
Много скоро всички ще се наслаждават,
когато слея се с пръстта в последния си ден.
Скоро ще получа таз избава, дето толкоз съм я чакал.
Ще се зарея аз в синхрон със другите души.
Макар и приживе да съм се смял, не по - мако аз съм плакал,
когато запали тя огъня любовен, що не може да се потуши!
В случай че погрешно сте разбрали - не и се сърдя аз.
Защото макар и кратък да бе животът, който изживях,
любовта към нея даряваше ме с щастие, граничещо с екстаз.
Заради нея съществувах, борих се, умрях.
И сега от мен останало е само празната обвивка,
която нявга населявах с плам, с желание и с цел.
Затова с благодарност ще и даря заслужена
почивка, но не и преди таз последна моя песен да съм доизпял.
Задавах си въпроса - кое е по-добре?
Да агонизирам в мъка ежечасна?
Да плавам из разяждащото от терзания море,
или да седна, да лапна дулото и да угасна...
И колкото повече отлагах своят избор,
толкова повече болката в едно ме убеждаваше...
Превръщаше се в странен агитатор,
към избавлението във смъртта ме направляваше.
И макар всичко да имах нявга, сега едно ми остана, -
простичка надежда, че мъртъв ще бъда само за миг.
Че в друг свят, в друго време отново ще въстана -
нов шанс да бъда с нея, а не да съм поредният алкохолик.
Ще дръпна спусъка, за да се избавя от смъртта!
Ще влея се в на отминалите времена потока!
Ще се надявам за щастие отвъд безкрайността,
за съдба толкоз благосклонна, колкото сега жестока.
И да, ще смятат те, че на животa си съм сложил край,
без да се замислят, че след всеки край следва и начало.
Има нещичко след затварящата се врата - това го знай!
Ако не друго - то спокойствие под смъртно наметало.
***
Ето, че дойде моментът съдбовен на моето спасение...
и в последните си мигове за едничко нещо аз копнея -
докато тук покрусен и разнебитен ще потъна в забвение,
след време, в един друг свят, отново да бъда до нея.
21.12.2012г
Кристофър
Хората раздумват, че животът е наслада.
Това обяснява защо от месец чувствам се мъртвец.
Едва усещам пламъкът на изгарящата инак клада
а той е толкоз ярък, че би видял го и слепец.
Доживях да чуя среднощните си вопли,
доживях да видя себе си развалина.
В един момент изживявах спомените топли,
в следващия озовах се във пламтяща долина.
Дочаках аз да видя как приятелите ме предават,
дори семейството ми отрече се от мен!
Много скоро всички ще се наслаждават,
когато слея се с пръстта в последния си ден.
Скоро ще получа таз избава, дето толкоз съм я чакал.
Ще се зарея аз в синхрон със другите души.
Макар и приживе да съм се смял, не по - мако аз съм плакал,
когато запали тя огъня любовен, що не може да се потуши!
В случай че погрешно сте разбрали - не и се сърдя аз.
Защото макар и кратък да бе животът, който изживях,
любовта към нея даряваше ме с щастие, граничещо с екстаз.
Заради нея съществувах, борих се, умрях.
И сега от мен останало е само празната обвивка,
която нявга населявах с плам, с желание и с цел.
Затова с благодарност ще и даря заслужена
почивка, но не и преди таз последна моя песен да съм доизпял.
Задавах си въпроса - кое е по-добре?
Да агонизирам в мъка ежечасна?
Да плавам из разяждащото от терзания море,
или да седна, да лапна дулото и да угасна...
И колкото повече отлагах своят избор,
толкова повече болката в едно ме убеждаваше...
Превръщаше се в странен агитатор,
към избавлението във смъртта ме направляваше.
И макар всичко да имах нявга, сега едно ми остана, -
простичка надежда, че мъртъв ще бъда само за миг.
Че в друг свят, в друго време отново ще въстана -
нов шанс да бъда с нея, а не да съм поредният алкохолик.
Ще дръпна спусъка, за да се избавя от смъртта!
Ще влея се в на отминалите времена потока!
Ще се надявам за щастие отвъд безкрайността,
за съдба толкоз благосклонна, колкото сега жестока.
И да, ще смятат те, че на животa си съм сложил край,
без да се замислят, че след всеки край следва и начало.
Има нещичко след затварящата се врата - това го знай!
Ако не друго - то спокойствие под смъртно наметало.
***
Ето, че дойде моментът съдбовен на моето спасение...
и в последните си мигове за едничко нещо аз копнея -
докато тук покрусен и разнебитен ще потъна в забвение,
след време, в един друг свят, отново да бъда до нея.
21.12.2012г
Кристофър
НАПРАЗНИТЕ МЕЧТИ
На хълм над град изкуствен седеше той,
стоеше и взираше се във мечтата...
О, как заливаше го чувствений порой,
о, как тупти сърце почти необуздано.
С очи натежали от напиращи сълзи,
мислено потапяше ръце във нейните коси.
Как искаше да върне тези дни,
как искаше да може просто да се извини.
стоеше и взираше се във мечтата...
О, как заливаше го чувствений порой,
о, как тупти сърце почти необуздано.
С очи натежали от напиращи сълзи,
мислено потапяше ръце във нейните коси.
Как искаше да върне тези дни,
как искаше да може просто да се извини.
Но мечти бяха туй, и то непостижими,
макар да знаеше, че тя е нейде там.
О, как копнееше да милва чертите и неповторими,
докато сълзите си сдържаше едвам, едвам.
Ето, че не мина време и нажежени от любов и те започват да се стичат,
докато си спомня той за блясъка на щастие в нейните очи,
душата му със спомени на миналата радост продължават да обричат,
пулсът ускорява се, кръвта в ушите му не спира да бучи.
Проклинаше сега той своята натрапчивост.
О, защо не бе изчакал още малко ....,
за да спечели напълно нейната привързаност,
а не да взира се в града, ридаейки тъй жалко.
макар да знаеше, че тя е нейде там.
О, как копнееше да милва чертите и неповторими,
докато сълзите си сдържаше едвам, едвам.
Ето, че не мина време и нажежени от любов и те започват да се стичат,
докато си спомня той за блясъка на щастие в нейните очи,
душата му със спомени на миналата радост продължават да обричат,
пулсът ускорява се, кръвта в ушите му не спира да бучи.
Проклинаше сега той своята натрапчивост.
О, защо не бе изчакал още малко ....,
за да спечели напълно нейната привързаност,
а не да взира се в града, ридаейки тъй жалко.
Но бариера има ли пред върховата красота?
И може ли човек да примири се, като тя е толкоз близо?
По дяволите – не, по дяволите горестта!
Сърцето му не ще да издържи, то не е от желязо.
Но именно човещината на любящото сърце
го даряваше със любовно чувство тъй емоционално.
Да обикне създанието с най – красивото лице,
да го желае и да го почита, досущ като сакрално.
И стои той над градът и знае, че не може да я има,
както знае и че може само нея да вини
за нахлулата душевна зима,
за прибързаните действия, за напразните мечти.
0112.2012г.
Кристофър Костов
И може ли човек да примири се, като тя е толкоз близо?
По дяволите – не, по дяволите горестта!
Сърцето му не ще да издържи, то не е от желязо.
Но именно човещината на любящото сърце
го даряваше със любовно чувство тъй емоционално.
Да обикне създанието с най – красивото лице,
да го желае и да го почита, досущ като сакрално.
И стои той над градът и знае, че не може да я има,
както знае и че може само нея да вини
за нахлулата душевна зима,
за прибързаните действия, за напразните мечти.
0112.2012г.
Кристофър Костов
***
Под звездите сияйни легнал съм пак
и проклинам аз нещо, което мнозина желаят.
О, как искам да бъда глупак,
да нямам мисли, които да ме терзаят.
Израснах привикнал да размишлявам над всичко.
Но макар и да е дарба, е и силно проклятие,
защото да спра да мисля за тебе не мога, душичке,
и мислейки, сякаш опънат съм аз на разпятие.
Дарен и проклет бях и със сърце всеотдайно,
носейки ми щастие, но навявайки и мрак.
Как можах точно в теб да влюбя се безкрайно?
Глупава постъпка, уви, не и на глупак.
Ти, на която посветил си бях дните,
ти, която самотния път си избра.
За теб замислено проливам сълзите си аз,
мечтаейки си за участ по-добра.
И питам как да спася се от тази самота,
когато доброволно ти си я избираш?
За себе си запазваш неповторима красота
и естественото не спираш да презираш.
И безсилно ридая и гледам как се отдръпваш,
оказа се, че не усещаш нищо между нас.
но все мисля си за теб и сърцето ми потръпва,
докато копнея аз за сетния си час.
02.12.2012г.
Кристофър Костов
и проклинам аз нещо, което мнозина желаят.
О, как искам да бъда глупак,
да нямам мисли, които да ме терзаят.
Израснах привикнал да размишлявам над всичко.
Но макар и да е дарба, е и силно проклятие,
защото да спра да мисля за тебе не мога, душичке,
и мислейки, сякаш опънат съм аз на разпятие.
Дарен и проклет бях и със сърце всеотдайно,
носейки ми щастие, но навявайки и мрак.
Как можах точно в теб да влюбя се безкрайно?
Глупава постъпка, уви, не и на глупак.
Ти, на която посветил си бях дните,
ти, която самотния път си избра.
За теб замислено проливам сълзите си аз,
мечтаейки си за участ по-добра.
И питам как да спася се от тази самота,
когато доброволно ти си я избираш?
За себе си запазваш неповторима красота
и естественото не спираш да презираш.
И безсилно ридая и гледам как се отдръпваш,
оказа се, че не усещаш нищо между нас.
но все мисля си за теб и сърцето ми потръпва,
докато копнея аз за сетния си час.
02.12.2012г.
Кристофър Костов