ДЕКЕМВРИ
НАЙ- НОВИТЕ ТЕМИ
Краят на света в Самоков (Ако четете това, то значи сте оцелели след Апокалипсиса!)
10 „б“ броени часове преди края на света
Пинцесата опитоми принца (засега само фото разказ)
И сме сръчни, и сме щедри - инфо от коледния базар
В къщата на Вазов
Размисли (след срещата с главния редактор на "Дневник"
Краят на света в Самоков
(Ако четете това, то значи сте оцелели след Апокалипсиса!)
Скъпи самоковци, учители, ученици (изобщо всички вие), ако в момента четете това, то на първо място сте живи (оцелели след АПОКАЛИПСИСА), спокойни, че краят на света е отменен и най-вече уверени, че спирането на тока за половин ден на 20.12.2012 не бе началото на края, а повреда, но имайки в предвид че календарът на маите свършва на 21 декември, че разни планети ще се блъскат в нас и „доказано” ще бъдем заличени от лицето на Земята, се направиха такива „разнообразни” връзки между датите, че всички те се стичаха до мисълта „Край! Наистина ще умрем! Дойде краят на света!”
За да не си помислите, че ми е било готино и приятно без ток, ще ви кажа, че пиша този материал на свещи (Представяте ли си? Да, нали? Та, и вие сте на свещи, на какво друго?!) и до голяма степен се измъчвам, но и се забавлявам.
Хуморът е полезен в такива ситуации и времето без facebook, twitter, google, youtube, телевизия и изобщо всичко това, което правим ние хората на 21-ви век в ежедневието си, минава доста по-бързо пък и правим нещо полезно (пазете батериите на телефоните, знам, че имате 3G и трябва да споделите в социалните мрежи, че нямате ток, ама няма как да ги заредите, използвайте белия лист –като мен).
Честно да си призная се чувствам като писател от едно време, когато хората на творчеството са нямали ток, но желанието ги е карало да пишат с газени лампи и свещи – влезнала съм брилянтно в роля. Вървейки в тази посока на разсъждение, преди да съм навлязла в подробности, трябва да кажа, че ако мислите, че този материал е загуба на време, или пък вие самите не искате да губите своето в четенето му, може би сте прави, но това бе просто един изблик на желание, осени ме музата да изразя своето мнение и позиция по въпроса, който ни е натикан в главите, а при най-малката авария или проблем – всички просто „умирате”. Изчакайте няколко часа и токът ще дойте, спокойно. Излезте навън вижте красотата на вечерта, на нощното небе без светлина, която да се промъква отнякъде около вас (дори в момента виждам положителното и красивото, а и наистина е такова!), прочетете книга на свещи (не може да не сте си мечтали за нещо подобно, или поне така мисля). При всички положения, ако не сте го направили, когато сте нямали ток, то определено сте изпуснали момента, но спокойно ще имате шанс да се поправите съвсем скоро (знаете си). Ако можехте да зърнете от някъде с какво старание пиша само - не виждам добре, целият ми лист е във восък (радвам се, че не успях да се подпаля, все пак), а за краснопис щях да получа заслужена 3-ка (старая се все пак, и това трябва да бъде оценено! – теорията на учениците не се забравя дори предсмъртно!). Но вие в момента имате интернет и го четете като готов,чист, неизмачкан вариант, а само ако можехте да видите написаното…
Докато се чудя какво да правя без ток, излязла от времето на съвременната цивилизация и върнала се няколко века назад, ми хрумват невероятни идеи, но нали съм човек на творчеството в този момент, така и трябва да бъде! Ето и няколко предложения от мен за следващия път:
1. Предложение за спасение от скуката (че от края на света ще ни е малко трудно) - Защо например не направите някоя снимка в безтоковото положение, в което попаднахме и не я качите във фейсбук? Изтъркано, нали? Та вие вече сте го направили, колко непрофесионално от моя страна! (ако случайно сте заспали, надявайте се да се разбудите ако започне разрухата, че да не оставаме без снимки – естествено, че не говоря за това да се спасявате, а за снимков материал!)
Оставяме това като завършено задължение от всички вас, и ви поздравявам!
2. Предложение за забавление (че дори „умирайки”, трябва да е по-приятно и лесно за понасяне) – Защо например не се опитате да изгасите свещите, да ударите търн-оф-а на фенерите и да се опитате да стигнете до другата стая. Ще се почувствате като в “Survivor” (е, няма да се разминете без синки и някое и друго спъване) пък и ще ъпгрейднете способностите си за ориентация! И все пак, най-много ми допада логото на предаването, с което свързах предложението си в случая – „Последният оцелял” – какво съвпадение със ситуацията само, нали?
3. Предложение за нагласа към „сигурната” гибел и катарзиса, който ни предстои – Обявявам конкурс за хореография и сценарий! Условие: направете хореография и сценарий с песните, които се създадоха за края на света, за да се получат забавни предложения! Чуйте моето, което давам като пример: Започвам с песента, в която се пее: „Ще танцувам, докато светът свърши”, продължавам с песента „Това е краят на света” и „Когато светът се срине”, преминавам през песента „Аз ще оцелея” и завършвам с „Ние сме победители” (естествено, че не маите, а ние!) – добрият завършък е задължителен,очаквам и вашите предложения, може и авторски парчета (за тях има бонус изненада – получавате втори шанс за край на света. Амбицирах ви, нали?)
Пишейки и отплесвайки се в тази тема – токът дойде! Е, ужас! Замина на кино интересът от ваша страна към материала, който сътворих, а толкова се постарах (поне някой ще го прочете, след като оцеляхме). Нищо, хайде стига толкова от мен, бързам да си включа лаптопа (вече имам интернет, ура!), за да видя какво сте сътворили и вие в социалните мрежи – голяма конкуренция ще падне,
пък и ще поставим рекорд по отразяване на събитието. Е, на това ако не му се казва точно отразяване на проблем от всички гледни точки, не знам на кое. А? А, с ток може ли да има край на света – да бе, сега остава и не само материалът ми да пропадне, а и краят на света. Ужас, не е честно!
За да не си помислите, че ми е било готино и приятно без ток, ще ви кажа, че пиша този материал на свещи (Представяте ли си? Да, нали? Та, и вие сте на свещи, на какво друго?!) и до голяма степен се измъчвам, но и се забавлявам.
Хуморът е полезен в такива ситуации и времето без facebook, twitter, google, youtube, телевизия и изобщо всичко това, което правим ние хората на 21-ви век в ежедневието си, минава доста по-бързо пък и правим нещо полезно (пазете батериите на телефоните, знам, че имате 3G и трябва да споделите в социалните мрежи, че нямате ток, ама няма как да ги заредите, използвайте белия лист –като мен).
Честно да си призная се чувствам като писател от едно време, когато хората на творчеството са нямали ток, но желанието ги е карало да пишат с газени лампи и свещи – влезнала съм брилянтно в роля. Вървейки в тази посока на разсъждение, преди да съм навлязла в подробности, трябва да кажа, че ако мислите, че този материал е загуба на време, или пък вие самите не искате да губите своето в четенето му, може би сте прави, но това бе просто един изблик на желание, осени ме музата да изразя своето мнение и позиция по въпроса, който ни е натикан в главите, а при най-малката авария или проблем – всички просто „умирате”. Изчакайте няколко часа и токът ще дойте, спокойно. Излезте навън вижте красотата на вечерта, на нощното небе без светлина, която да се промъква отнякъде около вас (дори в момента виждам положителното и красивото, а и наистина е такова!), прочетете книга на свещи (не може да не сте си мечтали за нещо подобно, или поне така мисля). При всички положения, ако не сте го направили, когато сте нямали ток, то определено сте изпуснали момента, но спокойно ще имате шанс да се поправите съвсем скоро (знаете си). Ако можехте да зърнете от някъде с какво старание пиша само - не виждам добре, целият ми лист е във восък (радвам се, че не успях да се подпаля, все пак), а за краснопис щях да получа заслужена 3-ка (старая се все пак, и това трябва да бъде оценено! – теорията на учениците не се забравя дори предсмъртно!). Но вие в момента имате интернет и го четете като готов,чист, неизмачкан вариант, а само ако можехте да видите написаното…
Докато се чудя какво да правя без ток, излязла от времето на съвременната цивилизация и върнала се няколко века назад, ми хрумват невероятни идеи, но нали съм човек на творчеството в този момент, така и трябва да бъде! Ето и няколко предложения от мен за следващия път:
1. Предложение за спасение от скуката (че от края на света ще ни е малко трудно) - Защо например не направите някоя снимка в безтоковото положение, в което попаднахме и не я качите във фейсбук? Изтъркано, нали? Та вие вече сте го направили, колко непрофесионално от моя страна! (ако случайно сте заспали, надявайте се да се разбудите ако започне разрухата, че да не оставаме без снимки – естествено, че не говоря за това да се спасявате, а за снимков материал!)
Оставяме това като завършено задължение от всички вас, и ви поздравявам!
2. Предложение за забавление (че дори „умирайки”, трябва да е по-приятно и лесно за понасяне) – Защо например не се опитате да изгасите свещите, да ударите търн-оф-а на фенерите и да се опитате да стигнете до другата стая. Ще се почувствате като в “Survivor” (е, няма да се разминете без синки и някое и друго спъване) пък и ще ъпгрейднете способностите си за ориентация! И все пак, най-много ми допада логото на предаването, с което свързах предложението си в случая – „Последният оцелял” – какво съвпадение със ситуацията само, нали?
3. Предложение за нагласа към „сигурната” гибел и катарзиса, който ни предстои – Обявявам конкурс за хореография и сценарий! Условие: направете хореография и сценарий с песните, които се създадоха за края на света, за да се получат забавни предложения! Чуйте моето, което давам като пример: Започвам с песента, в която се пее: „Ще танцувам, докато светът свърши”, продължавам с песента „Това е краят на света” и „Когато светът се срине”, преминавам през песента „Аз ще оцелея” и завършвам с „Ние сме победители” (естествено, че не маите, а ние!) – добрият завършък е задължителен,очаквам и вашите предложения, може и авторски парчета (за тях има бонус изненада – получавате втори шанс за край на света. Амбицирах ви, нали?)
Пишейки и отплесвайки се в тази тема – токът дойде! Е, ужас! Замина на кино интересът от ваша страна към материала, който сътворих, а толкова се постарах (поне някой ще го прочете, след като оцеляхме). Нищо, хайде стига толкова от мен, бързам да си включа лаптопа (вече имам интернет, ура!), за да видя какво сте сътворили и вие в социалните мрежи – голяма конкуренция ще падне,
пък и ще поставим рекорд по отразяване на събитието. Е, на това ако не му се казва точно отразяване на проблем от всички гледни точки, не знам на кое. А? А, с ток може ли да има край на света – да бе, сега остава и не само материалът ми да пропадне, а и краят на света. Ужас, не е честно!
10 „б“ броени часове преди края на света
Днес на 21.12.2012г. още преди началото на края на света в класната стая на 10б се отчиташе голям дефицит на ученици. Предполагаме, че останалата част от класа се подготвя за предсказания край, докато ние прекарваме последните си мигове в класната стая.
Часът е 09:07. Всички сме се скупчили около този бял лист и се опитваме да запечатаме на единствения сигурен източник за информация размислите ни за очаквания край на света.
В стаята разпалено се дискутира дали ще настъпи този край и всеки споделя своята собствена теория за това какво би могло да се случи.
Часът вече е 10:00. Подготвяме се за коледното парти на класа, позабравили за ужасното пророчество на древните маи. Така де, трябва да отпразнуваме идващата Коледа, пък така или иначе идва края на света, поне да се позабавляваме като за последно.
Е, не всеки очаква така спокойно края както нас. В момента голяма част от населението на планетата е изпаднало в ужас и паника, и се подготвя всячески, за да посрещне така наречения край. Наемат складове, където да съхраняват храна, резервоари с питейна вода, кислородни бутилки и други ценни неща, нужни за живеене, които да им стигнат поне за година след апокалипсиса.
Само едно никой от нас не може да проумее. Защо тези хора са се втурнали да събират провизии? Та нали, когато настъпи краят, всичко на планетата ще бъде унищожено. Но щом мисълта, че именно те ще оцелеят ги успокоява, така да бъде.
Цялата тази паника в населението обаче се отразява добре на психолозите например. Сигурни сме, че в момента по цял свят кабинетите им са препълнени с клиенти, които искат да разберат истината за себе си, да си отговорят на всички въпроси и да се справят с проблемите си.
Въпреки че всеки от класа си има собствена теория за очаквания катаклизъм, за едно всички сме на едно мнение. Според нас не може всичко да приключи просто така. Светът е толкова сложно устроен, че един такъв лесен край би бил крайно недостоен. И след продължителна дискусия достигнахме до всеобщо съгласие, че буквалният краят на света се отлага с поне още няколко хиляди години.
Все пак вярваме, че днешната дата, 21.12.2012г., не е случайна и се надяваме, че теорията, че след днешния ден светът ще се преустрои и че доброто и хармонията ще властват над Земята, е вярна.
И ако все пак нещо се случи, силно се надяваме да бъдем сред оцелелите, за да можем да подготвим автър партито „След края на света“.
10 б клас.
Часът е 09:07. Всички сме се скупчили около този бял лист и се опитваме да запечатаме на единствения сигурен източник за информация размислите ни за очаквания край на света.
В стаята разпалено се дискутира дали ще настъпи този край и всеки споделя своята собствена теория за това какво би могло да се случи.
Часът вече е 10:00. Подготвяме се за коледното парти на класа, позабравили за ужасното пророчество на древните маи. Така де, трябва да отпразнуваме идващата Коледа, пък така или иначе идва края на света, поне да се позабавляваме като за последно.
Е, не всеки очаква така спокойно края както нас. В момента голяма част от населението на планетата е изпаднало в ужас и паника, и се подготвя всячески, за да посрещне така наречения край. Наемат складове, където да съхраняват храна, резервоари с питейна вода, кислородни бутилки и други ценни неща, нужни за живеене, които да им стигнат поне за година след апокалипсиса.
Само едно никой от нас не може да проумее. Защо тези хора са се втурнали да събират провизии? Та нали, когато настъпи краят, всичко на планетата ще бъде унищожено. Но щом мисълта, че именно те ще оцелеят ги успокоява, така да бъде.
Цялата тази паника в населението обаче се отразява добре на психолозите например. Сигурни сме, че в момента по цял свят кабинетите им са препълнени с клиенти, които искат да разберат истината за себе си, да си отговорят на всички въпроси и да се справят с проблемите си.
Въпреки че всеки от класа си има собствена теория за очаквания катаклизъм, за едно всички сме на едно мнение. Според нас не може всичко да приключи просто така. Светът е толкова сложно устроен, че един такъв лесен край би бил крайно недостоен. И след продължителна дискусия достигнахме до всеобщо съгласие, че буквалният краят на света се отлага с поне още няколко хиляди години.
Все пак вярваме, че днешната дата, 21.12.2012г., не е случайна и се надяваме, че теорията, че след днешния ден светът ще се преустрои и че доброто и хармонията ще властват над Земята, е вярна.
И ако все пак нещо се случи, силно се надяваме да бъдем сред оцелелите, за да можем да подготвим автър партито „След края на света“.
10 б клас.
Принцесата опитоми принца
И сме сръчни, и сме щедри
Коледен базар
Още от ранни зори в събота на 16.12. 12г. ученици от клубовете „ Млад eколог” и „Събитиен менинджмънт” бяха на линия на площада на града ни, за да приготвят и украсят отреденото им място сергийна търговия. Под ръководството на г-н Михайлов и г-жа Маринчева учениците бяха приготвили трюфели (тях ги изработиха Цветелина и Елена от 11„а” клас), топъл чай, коледни венци и играчки. Всичко бе направено и поднасяно с голяма доза положителна коледна емоция. Въпреки студа широки усмивки цъфтяха на лицата на продавачите.
Сергията бе украсена в коледния дух на празника. В рамките на няколко часа продукцията бе изкупена, явно на хората много са им харесали както лакомствата, така и коледните украшение.
Участието в базара бе с благотворителна цел.
Сергията бе украсена в коледния дух на празника. В рамките на няколко часа продукцията бе изкупена, явно на хората много са им харесали както лакомствата, така и коледните украшение.
Участието в базара бе с благотворителна цел.
В къщата на Вазов
Повечето българи свързват името и личността на Иван Вазов с това, че е смятан за Патриарх на българската литература и че е обявен за народен поет. Същите тези българи (надявам се , че сте сред тях) разпознават някои от безбройно многото негови творби като „Немили - недраги”, „Чичовци”, „Под игото” и още много, много. Знаейки всичко това самата аз по никакъв начин не смятах за допустимо да се развълнувам толкова силно от посещението си в къщата музей в София. Домът на "Раковска", в който е живял и творил поета най-дълго време. Смятах, да, но не стана според намеренията ми.
Посещението ни бе толкова вълнуващо, че сякаш усещах някаква особена връзка с Иван Вазов след толкова години и в тази сегашна реалност. Оказа се, че не само аз изпитвах тези емоции.
Разгледайки богатата експозиция от оригинални вещи на поета и допирайки се до неговия свят, посетителят сякаш се зарежда с изчезващото истинско патриотично чувство.
Странно е усещането в къщата. Застиналото време като че ли е съхранило момента на смъртта на великия българин. Видяхме кабинета, приемната, спалнята, трапезарията (в която е починал), личната му библиотека, бюрото, на което е творил, нямаше как да не ми се разтупти сърцето, да ме ти се разтреперят краката, ако и ти беше с нас. Почувствах се горда и дори мъничко тъжна, защото този свят е безвъзвратно отминал.
Беседата,която ни изнесоха, бе допълващото, цялата тази нестихваща емоция, парченце от пъзела. Не защото не бях чувала и чела за личност като Иван Вазов, а защото усещането да си сред вещите и къщата му, бе истински непонятно за мен до този момент. Нито едно четиво не е способно да предизвика толкова бушуващи и разнообразни емоции.
След всичко чуто и видяно не исках да си тръгвам, исках да остана още мъничко, чувствах се приятно, за разлика от повечето студени музеи, в които съм била. Сякаш чувствата и емоциите бяха водещите в този момент, сигурно за всеки има подобно място, на което би се почувствал по този начин (помислете за него, за да ме разберете).
Като за финал един съвет – посетете и вие къщата музей на Иван Вазов. Дори да не ви влече литературата и да не ви харесва предметът в училище. Всеки един трябва да усети това чувство, този допир с личността му, защото сме българи, а това е да усетиш българското и формиращото ни като народ.
Разгледайки богатата експозиция от оригинални вещи на поета и допирайки се до неговия свят, посетителят сякаш се зарежда с изчезващото истинско патриотично чувство.
Странно е усещането в къщата. Застиналото време като че ли е съхранило момента на смъртта на великия българин. Видяхме кабинета, приемната, спалнята, трапезарията (в която е починал), личната му библиотека, бюрото, на което е творил, нямаше как да не ми се разтупти сърцето, да ме ти се разтреперят краката, ако и ти беше с нас. Почувствах се горда и дори мъничко тъжна, защото този свят е безвъзвратно отминал.
Беседата,която ни изнесоха, бе допълващото, цялата тази нестихваща емоция, парченце от пъзела. Не защото не бях чувала и чела за личност като Иван Вазов, а защото усещането да си сред вещите и къщата му, бе истински непонятно за мен до този момент. Нито едно четиво не е способно да предизвика толкова бушуващи и разнообразни емоции.
След всичко чуто и видяно не исках да си тръгвам, исках да остана още мъничко, чувствах се приятно, за разлика от повечето студени музеи, в които съм била. Сякаш чувствата и емоциите бяха водещите в този момент, сигурно за всеки има подобно място, на което би се почувствал по този начин (помислете за него, за да ме разберете).
Като за финал един съвет – посетете и вие къщата музей на Иван Вазов. Дори да не ви влече литературата и да не ви харесва предметът в училище. Всеки един трябва да усети това чувство, този допир с личността му, защото сме българи, а това е да усетиш българското и формиращото ни като народ.
Размисли
След срещата с главен редактор на водеща медия
На всички, които мечтаят да се занимават с журналистика (като мен) трябва да кажа, че това е една много трудна, изискваща и до голяма степен изпиваща всички сили професия. Естествено, когато се работи с желание, труд, упоритост, но и най-вече по правилата, не за рейтинг, не за „новина на всяка цена”, а за да се предаде на всички хора истината, защото това е да бъдеш журналист – да работиш за обществото. Точно такава журналистика води един от малкото сериозни вестници в България – вестник „Капитал”, а нашият клуб по „Журналистика” имаше голямата възможност и щастие да посети редакцията му, да се запознае с журналистите, които работят там и да види истинската работна среда.
Голям брой от хората, чувайки думата "журналист", си представят една красива, добре гримирана и чаровна дама, която просто си хубавее и чете ежедневните новини. Това обаче не се отнася до практикуващите професията във вестник „Капитал”. Не, не искам да кажа, че не изглеждат добре (далеч съм от тази мисъл), но те са журналисти, свикнали да се радват на двучасов сън, следващи принципите си, за да не разочароват аудиторията, която са спечелили до този момент с проверени новини, търсещи източници и доказателства, ровещи се и даващи всичко от себе си.
Още с влизането си в редакцията, единственият шум, който долавях, бе звукът на тракащите по клавиатурите журналисти – точно като по филмите. Разделящите ги стени, бяха единствено шумоизолиращи стъкла. Първото нещо, на което бе наблегнато, бе това, че между всички работещи в този вестник, тайни за работата – няма (пък и виждайки обстановката, нямаше как човек да не се досети сам), не за друго, а защото има принципи. Изкушенията за публикуване на непотвърдена информация там не съществуват, истината е изведена като идеал, а най-голямата награда, която могат да получат от поредния дълъг работен ден, е да затворят вратата на редакцията с чувството, че са успели да си свършат добре работата, защото, както се казва – съвестта е най-големият съдник.
Може би ще си кажете, че тази професия не е за всеки – и ще бъдете прави. Но този, който се стреми към тези цели с предимствата и недостатъците на това, да бъде истински журналист, би намерил още по-голям смисъл, виждайки всичко това. Отказването от трудностите говори за това какъв човек си, а всеки, който се стреми към себереализация и непрестанно развитие, би се вдъхновил още повече – изборът е личен.
Като за финал ще използвам реплика на Велислава Попова – „Един журналист е толкова добър, колкото е добра последната му статия”, защото не е важно какво си написал преди година, или две, а е от значение за развитието и придържането към високото ниво и принципите – това е да бъдеш журналист.
Голям брой от хората, чувайки думата "журналист", си представят една красива, добре гримирана и чаровна дама, която просто си хубавее и чете ежедневните новини. Това обаче не се отнася до практикуващите професията във вестник „Капитал”. Не, не искам да кажа, че не изглеждат добре (далеч съм от тази мисъл), но те са журналисти, свикнали да се радват на двучасов сън, следващи принципите си, за да не разочароват аудиторията, която са спечелили до този момент с проверени новини, търсещи източници и доказателства, ровещи се и даващи всичко от себе си.
Още с влизането си в редакцията, единственият шум, който долавях, бе звукът на тракащите по клавиатурите журналисти – точно като по филмите. Разделящите ги стени, бяха единствено шумоизолиращи стъкла. Първото нещо, на което бе наблегнато, бе това, че между всички работещи в този вестник, тайни за работата – няма (пък и виждайки обстановката, нямаше как човек да не се досети сам), не за друго, а защото има принципи. Изкушенията за публикуване на непотвърдена информация там не съществуват, истината е изведена като идеал, а най-голямата награда, която могат да получат от поредния дълъг работен ден, е да затворят вратата на редакцията с чувството, че са успели да си свършат добре работата, защото, както се казва – съвестта е най-големият съдник.
Може би ще си кажете, че тази професия не е за всеки – и ще бъдете прави. Но този, който се стреми към тези цели с предимствата и недостатъците на това, да бъде истински журналист, би намерил още по-голям смисъл, виждайки всичко това. Отказването от трудностите говори за това какъв човек си, а всеки, който се стреми към себереализация и непрестанно развитие, би се вдъхновил още повече – изборът е личен.
Като за финал ще използвам реплика на Велислава Попова – „Един журналист е толкова добър, колкото е добра последната му статия”, защото не е важно какво си написал преди година, или две, а е от значение за развитието и придържането към високото ниво и принципите – това е да бъдеш журналист.
При колегите
На гости в редакцията на медия “Дневник”
б Да бъдеш репортер не е никак лесно. Това трябва да бъде ясно на всеки, искащ да се занимава с жрналистика. Журналистите са хората, които ни информират, но и понякога манипулират. Не всеки има качествата да бъде от добрите журналисти, да знаеш къде е границата на продажното. Много често хора, коrто търсят просто лесни новини, без да се задълбочават да проверят източници си, публикуват грешни информация, по този начин хората си изграждат погрешно мнение за българските медии.
Благодарение на гостоприемството на Велислава Попова клуб „ Журналист” има възможността да посети редакцията на вестник „Дневник”, потапяйки се в истинската работна обстановка. Видяхме колко забързан и динамичен живот водят. Как всяка една минута за тях е от значение. Влизайки в истинската работна обстановка на една от малкото български медии, които дават точна и проверена информация на потребителите си, можеш сам да видиш колко много труд се полага, за да може да се изгради име, и колко още усилия коства на журналистите, това да се запази авторитетът във времето.
Посрешнаха ни много толпло - освен с и усмивки и топли думи ни поднесоха топъл чай в студа и бисквити.
Главният редактор на вестника, Велислава Попова, ни покани в офиса за планиране на ежедневните издания и ни запозна със структурата на екипната работа на „Дневник”. Сподели, че за нея е важно да предоставя ясна, точна и разбираема информация на потребители. Журналистиете са хората, които възпитават, и в този смисъл тя подчерта колко е важен начинът, по който се отразяват събитията. Пишещите имат най-голямо влияние, върху това как народът ще възприеме случващото се в страната. Те имат силата да издигат и свалят правителства, да популяризират или сриват до основи. Истинските журналисти са тези които, осъзнават ясно, че са хората, от които зависи как обществото ще възприеме една новина. Една погрешна дума, фраза, изречение и проваляш не само себе си, а и целия имидж на вестника. Даваш пример на цели поколение. Това е професия за отговорни и осъзнаващи риска от истината хора.
Запознахме се с Лора Филева и Георги Марчев, репортери в медията. Лора от пет години работи в екипа и учи "Право" в СУ "Св. Климент Охридски" , а Георги Марчев е от три години сред колектива и следва “Медии и журналистика” в УНСС. И от двамата получихме информация как работят репортерите. Лора отговаря за сектор "Право и съдебна система", а Жоро се занимава с проблемите в Община София. Разказаха за много конкретни случаи от практиката си. Споделиха за трудности, гафове, удовлетворения.
“Един репортер е толкова добър, колкото е добра и последната му статия.” – каза Велислава Попова. Това е критерият за нея. Не в важно какво си написал преди една година, важна е последната ти статия.
Това са впечатленията на Ади от срещата в редакцията на медия „Дневник”
Благодарение на гостоприемството на Велислава Попова клуб „ Журналист” има възможността да посети редакцията на вестник „Дневник”, потапяйки се в истинската работна обстановка. Видяхме колко забързан и динамичен живот водят. Как всяка една минута за тях е от значение. Влизайки в истинската работна обстановка на една от малкото български медии, които дават точна и проверена информация на потребителите си, можеш сам да видиш колко много труд се полага, за да може да се изгради име, и колко още усилия коства на журналистите, това да се запази авторитетът във времето.
Посрешнаха ни много толпло - освен с и усмивки и топли думи ни поднесоха топъл чай в студа и бисквити.
Главният редактор на вестника, Велислава Попова, ни покани в офиса за планиране на ежедневните издания и ни запозна със структурата на екипната работа на „Дневник”. Сподели, че за нея е важно да предоставя ясна, точна и разбираема информация на потребители. Журналистиете са хората, които възпитават, и в този смисъл тя подчерта колко е важен начинът, по който се отразяват събитията. Пишещите имат най-голямо влияние, върху това как народът ще възприеме случващото се в страната. Те имат силата да издигат и свалят правителства, да популяризират или сриват до основи. Истинските журналисти са тези които, осъзнават ясно, че са хората, от които зависи как обществото ще възприеме една новина. Една погрешна дума, фраза, изречение и проваляш не само себе си, а и целия имидж на вестника. Даваш пример на цели поколение. Това е професия за отговорни и осъзнаващи риска от истината хора.
Запознахме се с Лора Филева и Георги Марчев, репортери в медията. Лора от пет години работи в екипа и учи "Право" в СУ "Св. Климент Охридски" , а Георги Марчев е от три години сред колектива и следва “Медии и журналистика” в УНСС. И от двамата получихме информация как работят репортерите. Лора отговаря за сектор "Право и съдебна система", а Жоро се занимава с проблемите в Община София. Разказаха за много конкретни случаи от практиката си. Споделиха за трудности, гафове, удовлетворения.
“Един репортер е толкова добър, колкото е добра и последната му статия.” – каза Велислава Попова. Това е критерият за нея. Не в важно какво си написал преди една година, важна е последната ти статия.
Това са впечатленията на Ади от срещата в редакцията на медия „Дневник”
ОТКРИТА СЦЕНА ПРЕД НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
Коледен базар е открит пред Народния театър „Иван Вазов”. Освен сергии с храна и коледни украшения е разположена и сцена, на която музиканти и актьори създават особена атмосферата на традиционните празнични пазари в Германия. Звучащите коледни песни стоплят душите и сърцата на всички минувачи. Актьорите слизат от сцената и включват публиката в забавната игра.
Клуб „Самоков преди 100 години” и клуб „Журналист” участваха в закачките на актьорите коледния базар. И ние успяхме да си вземем частичка от коледното настоение, което носеха всички хора облечени като еленчета, елхички или пък разни вълшебни същества. Всички тези коледни играчки, който можеше да си закупи всеки желаещ всякаш оживяваха. Толкова топлина,положителна емоция и радост носят тези места..
Цялата тази атмосфера те пренася в един друг много по – красив коледно приказен свят.
Клуб „Самоков преди 100 години” и клуб „Журналист” участваха в закачките на актьорите коледния базар. И ние успяхме да си вземем частичка от коледното настоение, което носеха всички хора облечени като еленчета, елхички или пък разни вълшебни същества. Всички тези коледни играчки, който можеше да си закупи всеки желаещ всякаш оживяваха. Толкова топлина,положителна емоция и радост носят тези места..
Цялата тази атмосфера те пренася в един друг много по – красив коледно приказен свят.
КОЛЕДА ИДВА ОТНОВО. ЗАЩО МИ Е КОЛЕДА?
Коледа почти дойде. За пореден път (за 17 път в моя живот). Празничното настроение витае около всички нас и сякаш хората стават по-способни да обичат, да разбират и да реагират истински, стават дори по-добри и раздаващи се, за разлика от останалото време от годината.
Коледната магия завладя целия свят. Снежинките радостно танцуват своя обичаен зимен танц, трупат се тихо и променят цялата земя, а тя побеляла и подновена, създава неописуема еуфория и подканя децата за снежни борби, пързалки и за моделиране на снежни човеци. Елхата кокетно подава върха си, окичен с коледната звезда,през заскрежените прозорци на всеки дом, а многоцветните лампички и гирлянди като слънце озаряват дори най-тъмната нощ. Коледни песни звучат от всеки магазин и от всяка къща, а най-нетърпеливи са дечица. Разбира се, в очакване на добрия белобрад старец – Дядо Коледа, който ще остави подарък под елхата и за тях, защото са били послушни и не чак толкова. Писмата с желаните подаръци са изпратени за далечната Лапландия, а чакането на Коледа става все по-трудно, времето се минава бавно като с години за всички, нямащи търпение да получат желания дар.
Коледната магия завладя целия свят. Снежинките радостно танцуват своя обичаен зимен танц, трупат се тихо и променят цялата земя, а тя побеляла и подновена, създава неописуема еуфория и подканя децата за снежни борби, пързалки и за моделиране на снежни човеци. Елхата кокетно подава върха си, окичен с коледната звезда,през заскрежените прозорци на всеки дом, а многоцветните лампички и гирлянди като слънце озаряват дори най-тъмната нощ. Коледни песни звучат от всеки магазин и от всяка къща, а най-нетърпеливи са дечица. Разбира се, в очакване на добрия белобрад старец – Дядо Коледа, който ще остави подарък под елхата и за тях, защото са били послушни и не чак толкова. Писмата с желаните подаръци са изпратени за далечната Лапландия, а чакането на Коледа става все по-трудно, времето се минава бавно като с години за всички, нямащи търпение да получат желания дар.
Коледната магия постепенно завладява всичко около нас, промъква се в домовете и в сърцата ни. На Коледа цялото семейство се събира – стари и млади. Всички весело ще насядат около коледната трапеза без дразги и неразбирателство, в завидна семейна хармония и обич ще вечерят. Възрастните баби и дядовци както обикновено ще разказват истории, за времето си, времето на младостта им, за забавните случки и оставащите дълбок спомен и отпечатък преживявания. Децата весело ще тичат около масата, а смехът им ще се чува като звънче в празничната вечер и няма да дразни съседите. Ритуално печката ще допълва коледното настроение. Сложените в нея дърва тихо ще пукат и ще греят душите.
Така обичайно преминава всяка Коледа. Тази година обаче, като едно пораснало дете, аз мисля за много по-различни неща от подаръците, които ще получа, не защото съм била толкова послушна, а защото е традиция (а каква традиция би било това, ако не се спазва?) и не от Дядо Коледа, а от собствените ми родители. Защо ми е Коледа?! Забързани в ежедневната си борба за оцеляване, хората забравят къде са скрили истински доброто в себе си. Само по празници като грамофонни плочи повтаряме един и същ рефрен - този за доброто. (Впрочем добре, че я има Коледа, че да видим света като едно по-красиво и истинско място на любов и разбирателство.) Защо ли не може и през останалото време не само да създаваме доброто, а и да го виждаме в другите около нас? Има ли причина? Какъв ли щеше да бъде светът, ако доброто се случваше всеки ден, постоянно? (не знам, но със сигурност би изглеждал по-различен и би ми харесал много повече!) Унесена в тези размисли и гледайки коледната украса, с всички тези леко полюшващи се гирлянди по стените, си мисля, че добротата у хората е точно като тях. По същия начин те изваждат на показ доброто веднъж в годината, по Коледа, след това „грижливо” смачкват украсата и я прибират дълбоко, за ад не пречи в тесните жилища, в шкафовете. Така и добротата остава на обичайното си място, скрито някъде в нас, казват в душата), но какво пък толкова – на другата Коледа, пак!
Така обичайно преминава всяка Коледа. Тази година обаче, като едно пораснало дете, аз мисля за много по-различни неща от подаръците, които ще получа, не защото съм била толкова послушна, а защото е традиция (а каква традиция би било това, ако не се спазва?) и не от Дядо Коледа, а от собствените ми родители. Защо ми е Коледа?! Забързани в ежедневната си борба за оцеляване, хората забравят къде са скрили истински доброто в себе си. Само по празници като грамофонни плочи повтаряме един и същ рефрен - този за доброто. (Впрочем добре, че я има Коледа, че да видим света като едно по-красиво и истинско място на любов и разбирателство.) Защо ли не може и през останалото време не само да създаваме доброто, а и да го виждаме в другите около нас? Има ли причина? Какъв ли щеше да бъде светът, ако доброто се случваше всеки ден, постоянно? (не знам, но със сигурност би изглеждал по-различен и би ми харесал много повече!) Унесена в тези размисли и гледайки коледната украса, с всички тези леко полюшващи се гирлянди по стените, си мисля, че добротата у хората е точно като тях. По същия начин те изваждат на показ доброто веднъж в годината, по Коледа, след това „грижливо” смачкват украсата и я прибират дълбоко, за ад не пречи в тесните жилища, в шкафовете. Така и добротата остава на обичайното си място, скрито някъде в нас, казват в душата), но какво пък толкова – на другата Коледа, пак!
Размишлявайки над тези неща може би ще си кажете, че реагирам бурно и не толкова щастливо (както би трябвало да бъде), но не е така - нали е празник, позитивизмът трябва да завладее както нас, така и всички около нас. Ще бъда позитивна, защото това е моето желание за тази Коледа – всички да осъзнаят, че това е празникът, който ни показва какви трябва да бъдем през цялата година, не за 1 или 2 дена.Добротата и любовта ръководят света, нека не ги губим. Затова ми е Коледа – за един по-добър, по-истински, по-човечен и красив живот. Но не си мислете, че искам единствено да говоря изтърканите вече пожелания по празниците. Не, дори искам да ви призная, че моето желано коледно чудо и отправеното пожелание към вас, е не само да правите добри дела, а нещо много по-трудно – да ги виждате в хората около вас, да ги разбирате и оценявате. Знам, че ви изглежда трудно, но всички бихме могли да го направим с малко усилия и желание – както във всичко, което правим (а по Коледа всичко е по-лесно, както вече знаете).
Като заключение – не спирайте да преоткривате добротата в себе си, на Коледа ще получите подаръци (знаете си), ще седнете със семейството си около богатата коледна трапеза, но потърсете истинността на този толкова красив празник по-навътре - в душата и сърцето на хората около вас и в своето.
Съвет - бъдете добри не само по Коледа, а всеки ден.
Моята Коледа, с моето коледно чудо ще бъде такава и ще се случи, защото вярвам в приказните чудесата.
Препоръка - мечтайте смело, Коледа е!
Г. Деянова
Желая ви весели празници, хубави емоции,красиви спомени и тонове, тонове невъзможно за изриване като снега пред входните ни врати днес - любов и приятелство.
Като заключение – не спирайте да преоткривате добротата в себе си, на Коледа ще получите подаръци (знаете си), ще седнете със семейството си около богатата коледна трапеза, но потърсете истинността на този толкова красив празник по-навътре - в душата и сърцето на хората около вас и в своето.
Съвет - бъдете добри не само по Коледа, а всеки ден.
Моята Коледа, с моето коледно чудо ще бъде такава и ще се случи, защото вярвам в приказните чудесата.
Препоръка - мечтайте смело, Коледа е!
Г. Деянова
Желая ви весели празници, хубави емоции,красиви спомени и тонове, тонове невъзможно за изриване като снега пред входните ни врати днес - любов и приятелство.
ОТКРИХМЕ МОДЕРНИЗИРАНАТА КУХНЯ
Сбъдна се мечтата на стотици ученици на ПГТ - да провеждат практиката си в приятни, чисти и модерни работилници.
Дълго бленуваното събитие най-сетне се случи – старите, многогодишни помещения за готвене, с оборудване, несменяно от доста време, бе подменено изцяло.
Работата по сменяне цялостната визия на кухните в Професионална гимназия по туризъм отне доста време, но крайният резултат бе изпипан и определено си заслужаваше чакането. С влизането си дори някак се смутих да не пипна и изцапам нещо, да не бутна някой предмет от невнимание, старанието на майстори и учители си личеше от пръв поглед. Сервитьорите и готвачите бяха възпитаниците на гимназията ни, разбира се, които отново се справиха брилянтно със трудната задача.
Учениците от години си мечтаят за практика в подобна среда за работа с всички съвремнни удобства и техники. Усмивките не слизаха от лицата както на учителите, така и на учениците, това бе един истински подарък за всички нас. Видимо доволни и радостни, не пропуснаха да демонстрират новостите като ни почерпиха и поканиха на тържественото откриване, което не премина без нужната медийна заинтересованост, рязане не ленти, събиране на учителския колектив, подаряване на подаръци и много пожелания за късмет за едно добро ново и модернизирано начало на практиката в училище.
Като за финал няма как да пропусна да ви кажа, че обновяването на кухните в сграда номер 2 на гимназията се осъществи благодарение на проект "Модернизация на учебните кухни". Проектът е дело на екипна работа на мнозина учители, а реализацията от страна на гимназията ни стана с активната денонощна работа на г-н Ковачев, г-жа Сердарева, г-жа Попова и г-жа Бакрачева. Ако съм пропуснала някои, моля да ме извинят. Тези видях на откриването! Без всеотдайността и професионализма на учителите ни това събитие нямаше да се осъществи, за което им благодарим и ги поздравяваме. А ние, ученици, можем да се порадваме и да сготвим вече нещо! Не само бързо, лесно и вкусно, а и истински приятно от тук нататък!
ГЛО
Дълго бленуваното събитие най-сетне се случи – старите, многогодишни помещения за готвене, с оборудване, несменяно от доста време, бе подменено изцяло.
Работата по сменяне цялостната визия на кухните в Професионална гимназия по туризъм отне доста време, но крайният резултат бе изпипан и определено си заслужаваше чакането. С влизането си дори някак се смутих да не пипна и изцапам нещо, да не бутна някой предмет от невнимание, старанието на майстори и учители си личеше от пръв поглед. Сервитьорите и готвачите бяха възпитаниците на гимназията ни, разбира се, които отново се справиха брилянтно със трудната задача.
Учениците от години си мечтаят за практика в подобна среда за работа с всички съвремнни удобства и техники. Усмивките не слизаха от лицата както на учителите, така и на учениците, това бе един истински подарък за всички нас. Видимо доволни и радостни, не пропуснаха да демонстрират новостите като ни почерпиха и поканиха на тържественото откриване, което не премина без нужната медийна заинтересованост, рязане не ленти, събиране на учителския колектив, подаряване на подаръци и много пожелания за късмет за едно добро ново и модернизирано начало на практиката в училище.
Като за финал няма как да пропусна да ви кажа, че обновяването на кухните в сграда номер 2 на гимназията се осъществи благодарение на проект "Модернизация на учебните кухни". Проектът е дело на екипна работа на мнозина учители, а реализацията от страна на гимназията ни стана с активната денонощна работа на г-н Ковачев, г-жа Сердарева, г-жа Попова и г-жа Бакрачева. Ако съм пропуснала някои, моля да ме извинят. Тези видях на откриването! Без всеотдайността и професионализма на учителите ни това събитие нямаше да се осъществи, за което им благодарим и ги поздравяваме. А ние, ученици, можем да се порадваме и да сготвим вече нещо! Не само бързо, лесно и вкусно, а и истински приятно от тук нататък!
ГЛО
Впечатления от Гърция, или след мобилност №2
Втората мобилност по проекта Коменски се осъществи. От 01.12. – 07.12.2012 година Аделина, Кристиян, Силвия, Адела заедно с ръководители им Елена Ковачева и Деян Петров прекараха една седмица на остров Крит – Йерапетра.
В ранната сутрин на 01.12 в осем часа от Централна автогара град София, поехме дългия път към остов Крит. Вечерта към 21.30 часа същия ден се качихме на ферибота, с него пътувахме до 07:30 сутринта на 02.12. Пътуването беше изпълнено с много емоции, успяхме да разгледаме толкова много от слънчева и нощна Гърция. Пътуването ни с ферибота не беше никак по-малко вълнуващо, пътувахме с най – големия Minoan Lines.
В неделя на автогарата в Йерапетра ни посрещнаха координаторите на проекта за Гърция Яна и Михалис. Момичетата бяха настанени в дома на Яна. Кристиян беше гост на Никос Пападакис, също участник в проекта.
Първият ден отидхме в училището. Запознахме се с толкова много хора. Всички участници бяхме обект на внимание от гръцките ученици. В училището се събрахме всички участници от проекта, представиха ни презентация, подготвени от страните Испания, Гърция, Италия и Полша. За oбучението ни бяха предоставени три стаи, в които всеки от нас имаше възможност да види какво се случва. Преди обяд имахме приветствие от заместник-кмета и от отговорника за образованието на областта. След това ни поздравиха с традиционни гръцки песни и танци.
В ранната сутрин на 01.12 в осем часа от Централна автогара град София, поехме дългия път към остов Крит. Вечерта към 21.30 часа същия ден се качихме на ферибота, с него пътувахме до 07:30 сутринта на 02.12. Пътуването беше изпълнено с много емоции, успяхме да разгледаме толкова много от слънчева и нощна Гърция. Пътуването ни с ферибота не беше никак по-малко вълнуващо, пътувахме с най – големия Minoan Lines.
В неделя на автогарата в Йерапетра ни посрещнаха координаторите на проекта за Гърция Яна и Михалис. Момичетата бяха настанени в дома на Яна. Кристиян беше гост на Никос Пападакис, също участник в проекта.
Първият ден отидхме в училището. Запознахме се с толкова много хора. Всички участници бяхме обект на внимание от гръцките ученици. В училището се събрахме всички участници от проекта, представиха ни презентация, подготвени от страните Испания, Гърция, Италия и Полша. За oбучението ни бяха предоставени три стаи, в които всеки от нас имаше възможност да види какво се случва. Преди обяд имахме приветствие от заместник-кмета и от отговорника за образованието на областта. След това ни поздравиха с традиционни гръцки песни и танци.
Вторият ден отидохме на екскурзия до град. Йерапетра, за да посетим оранжерии, в които ни показаха как се отглеждат зеленчуци, градът е един от най-големите комплекси за парниково отглеждане на плодове и зеленчуци. Успяхме да разгледаме също оранжерии, в които отгглеждаха растенията в различни помещения в зависимост от това до кой етап на развитието си са стигнали. Показаха ни как от два сорта (например домати) правят нов по-добър хибрид.
Третият ден беше денят, в който г-жа Ковачева и г-н Петров представиха най-подходяща ИКТ за съвместните дейности по проекта. Разбира се, тя се много хареса от всички останали страни. После учители и ученици отидохме да видим как се берат маслини, дори ни дадоха възможност да опитаме и ние. След това посетихме завод за зехтин и проследихме всяка една прекаботка на маслините, за да се получи крайният продукт. Финала на деня прекарахме в едно селце близо до Йерапетра, в което ни настаниха в традиционно битово заведение, където успяхме да опитаме много от традиционните ястия.
Третият ден беше денят, в който г-жа Ковачева и г-н Петров представиха най-подходяща ИКТ за съвместните дейности по проекта. Разбира се, тя се много хареса от всички останали страни. После учители и ученици отидохме да видим как се берат маслини, дори ни дадоха възможност да опитаме и ние. След това посетихме завод за зехтин и проследихме всяка една прекаботка на маслините, за да се получи крайният продукт. Финала на деня прекарахме в едно селце близо до Йерапетра, в което ни настаниха в традиционно битово заведение, където успяхме да опитаме много от традиционните ястия.
Всяка вечер имахме възможността да се събираме всички участници в проекта и да се забавляваме. По този начин успяхме да се докоснем повече до традицията и нравите им, до начина им на живот и забавление. Възможността да видиш толкова много различни култури разширява мирогледа ти. Виждаш как колкото и да сме различни, ние можем да бъдем обединени, за да постигнем толкова много красиви неща. Прекарахме само четири дни заедно, но се сбижихме. Последната вечер си направихме парти в едно интернет кафе, чиито собственици са родителите на едно момче, участващо в проекта. В края на вечерта дойде най-тъжната част, трябваше да се сбогуваме.
На всички ни беше доста трудно, защото създадохме приятелства, които ще помним цял живот.
Този проект дава възможност на всички участници не само да усъвършенстват езиковите си умения, не само да обменят опит със себеподобни, но и да създадат много нови приятелства, както и дава възможност за опознаване на култури, нрави и традиции.
Аделина
На всички ни беше доста трудно, защото създадохме приятелства, които ще помним цял живот.
Този проект дава възможност на всички участници не само да усъвършенстват езиковите си умения, не само да обменят опит със себеподобни, но и да създадат много нови приятелства, както и дава възможност за опознаване на култури, нрави и традиции.
Аделина
АЗ ОСТАВАМ В БЪЛГАРИЯ
Прекарвайки една седмица в Гърция на остров Крит, се запознах с толкова много българи. Не съм си мислела, че ще отида в друга страна и ще се запозная с толкова много наши сънародници. Срещите ми с тях ме накараха да се замисля, над това какви са им мотивите... ?
Наистина ли живеем при толкова лоши условия...? България не е ли достойна държава? Защо бягат и търсят дом и препитание далече от родното си гнездо?
Преди да замина за Крит, бяха ми дали информация, че семейството на едно от момчетата (участващо в проекта Коменски) има интернет кафе, в което работи българка. С нетърпение очаквах срещатата с нея.
Имах толкова много въпроси, които да и задам. Когато влязох в кафето, започнах да се оглеждам. Погледътъми се спря на едно чернокосо момиче с красиво „българско излъчване”, нещо ми го подсказа. Помислих си това трябва да е тя. Явно и тя с нетърпение очакваше да се запознае с нас и веднага щом чу българска реч, дойде. Беше толкова щастлива от това, че се се среща със свои сънародници. Нейното име е Ива и е на 24 години. Пърият въпрос, който и зададох, бе защо напусна България? А нейният отговор бе "Нямах право на избор. Напуснах България на петгодишна възраст. Тук съм израснала, тук учих и и тук аз и моето семейство намираме препитание. В България ходя само на почивка за една седмица най-много."
Беше много радосттна от това, че се среща с нас. Тридесет минути след като се запознахме, тя ми каза: „чувствам ви много близки, няма значение това, че се познаваме от съвсем скоро. Когато говореше за България, очите и блестяха. Започна да ни разпитва как минава нашето ежедневие, поиска дори да и покажем града, в който живеем, понеже когато и казахме, че сме от Самоков, тя ни попита този град в България ли е? Ива говореше доста „развален” български, но все пак тя е израснала в Гърция. Каза, че само с майка си от време на време си говорят на български и благодарение на нея тя не го е забравила.
Посещавайки няколко оранжерии, успях да се запозная с още четирима българи. С тях не успях да осъществя по-задълбочен разговор, но и те много се зарадваха, когато се представихме. На всички успях да задам въпроса кога ще се върнат в България и всички ми отговориха, че в Йерапетра им е добре и не биха се върнали да живеят по родните си места. Този отговор много ме натъжи. Нали и те са българи, не им ли се иска да се приберат. Една от българките ми каза следното „Мен България не ми липсва, мен ми липсват само роднините, с които се виждаме рядко.” Тази жена ми сподели, че от цели две години не се е прибирала в родното си градче, защото там е води толкова забързан живот, че нямала време за екскурзия. Що за българи се зачудих аз.... Но нека да не ги съдим, може би пътят им към щастието и успеха не минава през България. Това е реалността, толкото и ужасна да е тя на моменти.
Аз лично никога не бих напуснала родната си страна, колкото и да е трудно тук си оставам. Тези българи, с които се запознах, винаги ще носят една малка частица в сърцето си от България. Винаги ще се интересуват от нея, но винаги ще предпочетат да са странични наблюдатели. Това е техният избор.
АБК
Наистина ли живеем при толкова лоши условия...? България не е ли достойна държава? Защо бягат и търсят дом и препитание далече от родното си гнездо?
Преди да замина за Крит, бяха ми дали информация, че семейството на едно от момчетата (участващо в проекта Коменски) има интернет кафе, в което работи българка. С нетърпение очаквах срещатата с нея.
Имах толкова много въпроси, които да и задам. Когато влязох в кафето, започнах да се оглеждам. Погледътъми се спря на едно чернокосо момиче с красиво „българско излъчване”, нещо ми го подсказа. Помислих си това трябва да е тя. Явно и тя с нетърпение очакваше да се запознае с нас и веднага щом чу българска реч, дойде. Беше толкова щастлива от това, че се се среща със свои сънародници. Нейното име е Ива и е на 24 години. Пърият въпрос, който и зададох, бе защо напусна България? А нейният отговор бе "Нямах право на избор. Напуснах България на петгодишна възраст. Тук съм израснала, тук учих и и тук аз и моето семейство намираме препитание. В България ходя само на почивка за една седмица най-много."
Беше много радосттна от това, че се среща с нас. Тридесет минути след като се запознахме, тя ми каза: „чувствам ви много близки, няма значение това, че се познаваме от съвсем скоро. Когато говореше за България, очите и блестяха. Започна да ни разпитва как минава нашето ежедневие, поиска дори да и покажем града, в който живеем, понеже когато и казахме, че сме от Самоков, тя ни попита този град в България ли е? Ива говореше доста „развален” български, но все пак тя е израснала в Гърция. Каза, че само с майка си от време на време си говорят на български и благодарение на нея тя не го е забравила.
Посещавайки няколко оранжерии, успях да се запозная с още четирима българи. С тях не успях да осъществя по-задълбочен разговор, но и те много се зарадваха, когато се представихме. На всички успях да задам въпроса кога ще се върнат в България и всички ми отговориха, че в Йерапетра им е добре и не биха се върнали да живеят по родните си места. Този отговор много ме натъжи. Нали и те са българи, не им ли се иска да се приберат. Една от българките ми каза следното „Мен България не ми липсва, мен ми липсват само роднините, с които се виждаме рядко.” Тази жена ми сподели, че от цели две години не се е прибирала в родното си градче, защото там е води толкова забързан живот, че нямала време за екскурзия. Що за българи се зачудих аз.... Но нека да не ги съдим, може би пътят им към щастието и успеха не минава през България. Това е реалността, толкото и ужасна да е тя на моменти.
Аз лично никога не бих напуснала родната си страна, колкото и да е трудно тук си оставам. Тези българи, с които се запознах, винаги ще носят една малка частица в сърцето си от България. Винаги ще се интересуват от нея, но винаги ще предпочетат да са странични наблюдатели. Това е техният избор.
АБК
СТЕНАТА
Всички видяхте изрисуваната стена на втория етаж в сграда номер 1, нали? Тя предизвика толкова много чувства и емоции у мен, че нямаше как да пропусна да ви ги споделя, а честно да си призная, искам да ви накарам да усетите не само моите, но и вашите собствени вълнения, ако не сте, и да погледнете по-надълбоко в „просто” нарисуваната стена.
Влизайки в училище, погледът ми сякаш като хипнотизиран, се спря на прекрасната творба и застанах непомръдваща пред изкуството, което разпръскваше навсякъде чувства в мен като искри, а аз тайничко се надявах някой от вас, ученици, да улови една за себе си, да я скрие на сигурно място и тя да запали в него огъня, който гореше в мен. Но не, това не е просто прекрасна картина – „ - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“– както се казва в "Малкият принц". Също като него се почувствах като попаднала на друга планета, колко отдавна се надявах да видя предаване на изкуството и красотата в собственото си училище – случайно, или не в 12 клас това се случи! Може би ви изглежда незначително, дори малко глуповато, може би ме мислите за странна, а може би и вие като мен се възхищавате на творбата, и вие като мен откривате своите собствени чувства там и не можете да задържите врящите като изригнал вулкан емоции. Да, вие също като мен търсите частицата красота, която не само украсява една стена, а ни възпитава и ни кара да отворим сърцата и душите си за нещата, които осмислят живота. Не бързайте да ме помислите за луда с това, че една картина може да осмисли живота ми, не, но го прави по-прекрасен, по-истински, защото и вие малки принцове и принцеси търсите не само учене в училище, а и това, което ще ви докосне, ще ви подтикне към нещо ново, невиждано, неусетено до този момент, ще ви мотивира или просто ще ви накара да се усмихнете.
Училището ни си има проблеми, не крия ( стара сграда, покривът тече, в някои стаи е студено), пък и защо да го правя, след като всеки ги вижда с просто око. Надявам се обаче, както виждаме проблемите, които ни заобикалят, да видим и красотата около нас, изкуството, точно както изрисуваната стена. Незнайно защо, това произведение не предизвика само радостни емоции в душата ми, всички чувства се преплитаха толкова много, че имах чувството, че в продължение на няколко минути ми се искаше да заплача, да се смея, да се чувствам щастлива или тъжна, да почувствам гордост, или еуфорично да започна да крещя: „Виждате ли? Вижте! Погледнете! Най-сетне, най-накрая!” Започнах да се притеснявам. Какво се случваше с мен? Бях щастлива. Тъгата и напиращите сълзи в очите ми отново бяха от щастие, гордостта, смехът, усмивката, туптящото в гърдите ми сърце – това беше истинското щастие за мен в този момент, колко малко трябва на човек, за да се развълнува и почувства по този начин, нали? Не ме интересуваха формата, цвета и контрастите, харесваше ми такова, каквото е. Не се поинтересувах от целта на създаването на произведението, защото аз открих своя собствена, намерих причина, възхитих се от ентусиазма и нестихващото желание да се покаже на всички нас, че щастието в малките, очарователни неща наистина съществува.
Не знам защо, но не попитах никого нищо за картината. Как се почувствахте вие? Радостни или тъжни? Намиращи смисъл в изкуството или ви е „все тая”? Спряхте ли се като мен, или го подминахте? Помогнахте ли в рисуването, гледахте ли, или минавахте покрай незабележимите художници? Дали от напиращите чувства, не знам, но въпроси тогава не ми хрумнаха, а след това започнаха да се трупат в съзнанието ми като снега, който се трупа в декемврийския ден днес. Може би малко закъснях, но все пак ми се иска да видя и други като мен, за които изкуството не е просто повод за оформяне на „фешън” стена. Не съм единствена,зная. Естествено е да не се хареса на всички, естествено е някой да не я разбере, да не я почувства, очаквам го, но всички трябва да се научим да оценяваме така забравеното в днешно време изкуство, да не съдим нещо, просто защото не го разбираме, да не вярваме в несъществуването му просто защото за нас е непознато, да уважаваме чуждия труд, да търсим доброто и красивото, вместо да хулим и търсим недостатъци. Ще си кажете, че говоря изтъркани фрази и твърдения, но съм честна с вас, защото може би в тези непрекъснато чувани реплики все пак има истина, стига да искаме да я намерим, но от друга страна, истината е толкова относителна. Ех, колко сложен е светът, как биха могли едни деца като нас да го разберат?
Много е просто и лесно. Докато сме в тази ранна и крехка възраст трябва да съумеем да извличаме радостта, щастието, тъгата, приятелството, любовта и всички онези чувства, които ни карат да се чувстваме истински живи. Роботизирането ни в света не спира, а колко е хубаво да изпиташ нестихващи емоции от просто една нарисувана стена, чисто човешки, истински! Всички ни карат да залагаме на важните, сериозни неща, но аз ви казвам, че не трябва да забравяме и мъничките усмивки в стремежа си за успехи, трепети на сърцето и жестовете, целейки се към високите върхове - защото това е да бъдеш човек! Рисувайте, посейте едно цвете, почистете една градинка, боядисайте една пейка, научете се не само да виждате красивото, а да го създавате, не само да го създавате, а и да го пазите. Почувствайте по свой собствен начин просто една стена – страхотно е!
На финал да не пропусна да напиша имената на работилите по стената: ателие "Изографисваме" с ръководител Пенка Боянова.
Глория
Влизайки в училище, погледът ми сякаш като хипнотизиран, се спря на прекрасната творба и застанах непомръдваща пред изкуството, което разпръскваше навсякъде чувства в мен като искри, а аз тайничко се надявах някой от вас, ученици, да улови една за себе си, да я скрие на сигурно място и тя да запали в него огъня, който гореше в мен. Но не, това не е просто прекрасна картина – „ - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.“– както се казва в "Малкият принц". Също като него се почувствах като попаднала на друга планета, колко отдавна се надявах да видя предаване на изкуството и красотата в собственото си училище – случайно, или не в 12 клас това се случи! Може би ви изглежда незначително, дори малко глуповато, може би ме мислите за странна, а може би и вие като мен се възхищавате на творбата, и вие като мен откривате своите собствени чувства там и не можете да задържите врящите като изригнал вулкан емоции. Да, вие също като мен търсите частицата красота, която не само украсява една стена, а ни възпитава и ни кара да отворим сърцата и душите си за нещата, които осмислят живота. Не бързайте да ме помислите за луда с това, че една картина може да осмисли живота ми, не, но го прави по-прекрасен, по-истински, защото и вие малки принцове и принцеси търсите не само учене в училище, а и това, което ще ви докосне, ще ви подтикне към нещо ново, невиждано, неусетено до този момент, ще ви мотивира или просто ще ви накара да се усмихнете.
Училището ни си има проблеми, не крия ( стара сграда, покривът тече, в някои стаи е студено), пък и защо да го правя, след като всеки ги вижда с просто око. Надявам се обаче, както виждаме проблемите, които ни заобикалят, да видим и красотата около нас, изкуството, точно както изрисуваната стена. Незнайно защо, това произведение не предизвика само радостни емоции в душата ми, всички чувства се преплитаха толкова много, че имах чувството, че в продължение на няколко минути ми се искаше да заплача, да се смея, да се чувствам щастлива или тъжна, да почувствам гордост, или еуфорично да започна да крещя: „Виждате ли? Вижте! Погледнете! Най-сетне, най-накрая!” Започнах да се притеснявам. Какво се случваше с мен? Бях щастлива. Тъгата и напиращите сълзи в очите ми отново бяха от щастие, гордостта, смехът, усмивката, туптящото в гърдите ми сърце – това беше истинското щастие за мен в този момент, колко малко трябва на човек, за да се развълнува и почувства по този начин, нали? Не ме интересуваха формата, цвета и контрастите, харесваше ми такова, каквото е. Не се поинтересувах от целта на създаването на произведението, защото аз открих своя собствена, намерих причина, възхитих се от ентусиазма и нестихващото желание да се покаже на всички нас, че щастието в малките, очарователни неща наистина съществува.
Не знам защо, но не попитах никого нищо за картината. Как се почувствахте вие? Радостни или тъжни? Намиращи смисъл в изкуството или ви е „все тая”? Спряхте ли се като мен, или го подминахте? Помогнахте ли в рисуването, гледахте ли, или минавахте покрай незабележимите художници? Дали от напиращите чувства, не знам, но въпроси тогава не ми хрумнаха, а след това започнаха да се трупат в съзнанието ми като снега, който се трупа в декемврийския ден днес. Може би малко закъснях, но все пак ми се иска да видя и други като мен, за които изкуството не е просто повод за оформяне на „фешън” стена. Не съм единствена,зная. Естествено е да не се хареса на всички, естествено е някой да не я разбере, да не я почувства, очаквам го, но всички трябва да се научим да оценяваме така забравеното в днешно време изкуство, да не съдим нещо, просто защото не го разбираме, да не вярваме в несъществуването му просто защото за нас е непознато, да уважаваме чуждия труд, да търсим доброто и красивото, вместо да хулим и търсим недостатъци. Ще си кажете, че говоря изтъркани фрази и твърдения, но съм честна с вас, защото може би в тези непрекъснато чувани реплики все пак има истина, стига да искаме да я намерим, но от друга страна, истината е толкова относителна. Ех, колко сложен е светът, как биха могли едни деца като нас да го разберат?
Много е просто и лесно. Докато сме в тази ранна и крехка възраст трябва да съумеем да извличаме радостта, щастието, тъгата, приятелството, любовта и всички онези чувства, които ни карат да се чувстваме истински живи. Роботизирането ни в света не спира, а колко е хубаво да изпиташ нестихващи емоции от просто една нарисувана стена, чисто човешки, истински! Всички ни карат да залагаме на важните, сериозни неща, но аз ви казвам, че не трябва да забравяме и мъничките усмивки в стремежа си за успехи, трепети на сърцето и жестовете, целейки се към високите върхове - защото това е да бъдеш човек! Рисувайте, посейте едно цвете, почистете една градинка, боядисайте една пейка, научете се не само да виждате красивото, а да го създавате, не само да го създавате, а и да го пазите. Почувствайте по свой собствен начин просто една стена – страхотно е!
На финал да не пропусна да напиша имената на работилите по стената: ателие "Изографисваме" с ръководител Пенка Боянова.
Глория
Летящите столове
Кой непоправимо гениален учен е измислил 45-минутната продължителност на един учебен час?Знаете ли каква загуба на ценно време е това? Не?! Само този, на когото не му се налага да стои седнал, слушайки скучния урок с химикал в ръка, домъкнал 15 килограмовия си учебник до училище, понеже шкафове в училището няма (пари – няма!), отворил ушите си, за да запомни цялата, огромна и непосилна за научаване информация, държейки огромната фуния на знанието в главата си, преливаща от всякъде, не би разбрал за какво говоря. Е, добре де, ситуацията не изглеждаше точно такава. Колкото и да се стараем да бъдем примерни ученици, все нещо не ни се получава, но вината не е у нас! Учителите и директорите са виновни! Вместо да ни направят часовете интересни, всеки ден едно и също, как да не му писне на човек? Така бе и в този час, но ние сме много по-гениални учени и можем да сътворим непонятни шеги, войни и борби за 45 минути, доказано е! Исак Нютон, ябълката си да изяде с неговия закон за гравитацията. В нашата класна стая гравитация – няма! Пази се народе, летящи предмети!
Всеки ден всички непрестанно се оплакват от скуката, царяща в училище, от безсмислието на повечето учебни предмети, от студа, царящ навсякъде, от глада и липсата на достатъчен сън. Това представлява един обичаен учебен ден, като главният задаван въпрос със събрани най-много верни отговори е „Колко време остава до края на часа?”(не се издържа!). Колко странно, а всеки обича училищните, тийнейджърски филми, нали? Това му е гадното на живота, свиквайте – няма нищо общо с филмите. Всичко в тези филми е цветно, забавно, с царяща ученическа любов и приятелство - глупости. В реалния училищен живот нещата не стоят точно така. Там се преплитат сюжети на ужаси, драми, романтични комедии, и голямо количество екшън. Завръзката, кулминацията и развръзката са непредсказуеми и не винаги има добри и лоши, забавни и скучни,умни и глупави герои. Не, в училище не е така, както обичате да казвате днес (с риск да ме обвините в плагиатство пиша): „Ехо, излезте от филма!”. Учениците в реалния живот, са толкова изобретателни в убиването на скуката, че в повечето ситуации сами изненадват себе си, а честта да изпълняват главните роли в „убийството” й силно ги блазни.
Час. Скука. Стелките на тиктакащия и почти непомръдващ часовник се набиват ужасяващо мудно в ушите на заспиващите, налягали по чиновете ученици. Скърцащите, люлеещи се столове на последните чинове създават обичайната дразнеща мелодия.Драскащата рисунки в тетрадката си ученичка, замечтано блуждаеща, създаваше познатия шум на химикалката на завършващия поредната си драсканица творец. Доловима бе музика от играещ на телефона си ученик, а от някъде се дочуваше и непукистът, със слушалки в ушите с увеличената нова песен на известния в днешно време рапър – „100 кила”. Убиващата миризма на топло изпечени кифли нахлу като призрак изпод вратата на класната стая и направи часа още по-труден. Изведнъж – чудо, спасение! Край на скуката. Да,точно така, новата война по време на часа възникна очаквано, но толкова бурно,че никой не можа да разбере от къде се появи като из невиделица.
Крясъците огласиха класната стая, нищо ново. Стоях неочудена и очакваща случващото. Шега ли бе? Бой ли? Война ли? – не знаех. Шегите в днешно време са такива, че може ли човек да ги разбере? Нещо започна да ми подсказва,че нещата не се развиват както обичайно. Часът премина в нещо ново, невиждано до този момент. Незнайно откъде започнаха да летят чанти, учебници, химикалки. Помислих си, че има бой. Бой в училище? В класната стая? Преди да мога да си дам отговор за случващото се залетяха те, столовете. Питах се къде е гравитацията в този момент? Залягайки се опитах да се предпазя от случващото се, но не, не си мислете за боя, който споменах. Не се ли досетихте, това бе просто поредната „шега”. Неконтролируемата ситуация продължи, а в края на часа всички шегаджии спокойно отидоха за кифли и кюфтета – да не се свършат. Ах, каква борба става на лавката само...
Но не този път не им се размина, историята за тях не завърши както обичайно,разминавайки се с последствията от стореното, не си го помисляйте дори. Нашата пазителка на училищната собственост бе заснела всичко, бе видяла всичко без грешки, без измислици. Не, не говоря за учителката, не си мислете, че имаше и таен агент под прикритие (едва ли някой би посмял да присъства на подобно разследване, в такава ситуация), пазителката бе – камерата в класната стая. Какво биха правили учениците сега? Може би биха се опитали да се оправдаят както винаги с: „Не бях аз, той беше!” или „В това училище сте нарочили едни и същи ученици и винаги те са ви виновни!”. Не и този път. Сега всички ще си получат заслуженото. „Който каквато попара си надроби, такава ще сърба” – както се казва.
Намираме се в училище, не на улицата, не в домовете си. В училището има правила и всеки трябва да ги спазва. Рано или късно ще ви хванат в нарушенията, които правите. Не забравяйте, Big School вижда всичко и ви дебне от всякъде!
Глория
Всеки ден всички непрестанно се оплакват от скуката, царяща в училище, от безсмислието на повечето учебни предмети, от студа, царящ навсякъде, от глада и липсата на достатъчен сън. Това представлява един обичаен учебен ден, като главният задаван въпрос със събрани най-много верни отговори е „Колко време остава до края на часа?”(не се издържа!). Колко странно, а всеки обича училищните, тийнейджърски филми, нали? Това му е гадното на живота, свиквайте – няма нищо общо с филмите. Всичко в тези филми е цветно, забавно, с царяща ученическа любов и приятелство - глупости. В реалния училищен живот нещата не стоят точно така. Там се преплитат сюжети на ужаси, драми, романтични комедии, и голямо количество екшън. Завръзката, кулминацията и развръзката са непредсказуеми и не винаги има добри и лоши, забавни и скучни,умни и глупави герои. Не, в училище не е така, както обичате да казвате днес (с риск да ме обвините в плагиатство пиша): „Ехо, излезте от филма!”. Учениците в реалния живот, са толкова изобретателни в убиването на скуката, че в повечето ситуации сами изненадват себе си, а честта да изпълняват главните роли в „убийството” й силно ги блазни.
Час. Скука. Стелките на тиктакащия и почти непомръдващ часовник се набиват ужасяващо мудно в ушите на заспиващите, налягали по чиновете ученици. Скърцащите, люлеещи се столове на последните чинове създават обичайната дразнеща мелодия.Драскащата рисунки в тетрадката си ученичка, замечтано блуждаеща, създаваше познатия шум на химикалката на завършващия поредната си драсканица творец. Доловима бе музика от играещ на телефона си ученик, а от някъде се дочуваше и непукистът, със слушалки в ушите с увеличената нова песен на известния в днешно време рапър – „100 кила”. Убиващата миризма на топло изпечени кифли нахлу като призрак изпод вратата на класната стая и направи часа още по-труден. Изведнъж – чудо, спасение! Край на скуката. Да,точно така, новата война по време на часа възникна очаквано, но толкова бурно,че никой не можа да разбере от къде се появи като из невиделица.
Крясъците огласиха класната стая, нищо ново. Стоях неочудена и очакваща случващото. Шега ли бе? Бой ли? Война ли? – не знаех. Шегите в днешно време са такива, че може ли човек да ги разбере? Нещо започна да ми подсказва,че нещата не се развиват както обичайно. Часът премина в нещо ново, невиждано до този момент. Незнайно откъде започнаха да летят чанти, учебници, химикалки. Помислих си, че има бой. Бой в училище? В класната стая? Преди да мога да си дам отговор за случващото се залетяха те, столовете. Питах се къде е гравитацията в този момент? Залягайки се опитах да се предпазя от случващото се, но не, не си мислете за боя, който споменах. Не се ли досетихте, това бе просто поредната „шега”. Неконтролируемата ситуация продължи, а в края на часа всички шегаджии спокойно отидоха за кифли и кюфтета – да не се свършат. Ах, каква борба става на лавката само...
Но не този път не им се размина, историята за тях не завърши както обичайно,разминавайки се с последствията от стореното, не си го помисляйте дори. Нашата пазителка на училищната собственост бе заснела всичко, бе видяла всичко без грешки, без измислици. Не, не говоря за учителката, не си мислете, че имаше и таен агент под прикритие (едва ли някой би посмял да присъства на подобно разследване, в такава ситуация), пазителката бе – камерата в класната стая. Какво биха правили учениците сега? Може би биха се опитали да се оправдаят както винаги с: „Не бях аз, той беше!” или „В това училище сте нарочили едни и същи ученици и винаги те са ви виновни!”. Не и този път. Сега всички ще си получат заслуженото. „Който каквато попара си надроби, такава ще сърба” – както се казва.
Намираме се в училище, не на улицата, не в домовете си. В училището има правила и всеки трябва да ги спазва. Рано или късно ще ви хванат в нарушенията, които правите. Не забравяйте, Big School вижда всичко и ви дебне от всякъде!
Глория