КРАЯТ НА СРОКА
Е, идва краят на срока. Как сте с оценките? Доволни ли сте от постигнатото през този срок? Тук ще има много различни отговори. Някои от вас може да не са доволни от оценките си. Може би още в началото на срока са изкарали първата си лоша оценка и не са могли да я оправят. Е, може би са я оправили, но с много труд. Но тези, които все още се „мъчат” и се оправдават с липсата на време и така нататък може би са доста...
Е, разбира се, не на всеки му се отдава математиката, или някой друг предмет, но все пак е хубаво да се поучи малко за поне една четворка. Когато го направите може би ще ви хареса и ще се борите за петица, а после дори за шестица. Но, разбира се, мечтите са безплатни, нали? Лично на мен ми става леко смешно, когато чуя нещо от сорта на „О, Боже, дано да изкарам тройка!” или „Три УРААА!”...
Е, има и една малка част, която няма проблем с оценките още от самото начало на срока. Дори да е малка, има я. Там има и други изказвания – „Пет?? Гадост!” или „Пет ... ооо, не!”.
Като се замисля може би има два омагьосани кръга. Единият е: Начало на срока, лоша оценка, още една и още една... , а другият: "Начало на срока, отлична оценка, още една и още една, оп, още една ... ." Вторият някак си ми изглежда по-добър, макар и да е отблъскван от първия. Е, разбира се, не е яко да си от него, но човек сам си избира, нали?
Хаха, прекрасно им е на тези, които си изкарват четворките без проблем и им се радват.
Стефан, 8-ми клас
Е, разбира се, не на всеки му се отдава математиката, или някой друг предмет, но все пак е хубаво да се поучи малко за поне една четворка. Когато го направите може би ще ви хареса и ще се борите за петица, а после дори за шестица. Но, разбира се, мечтите са безплатни, нали? Лично на мен ми става леко смешно, когато чуя нещо от сорта на „О, Боже, дано да изкарам тройка!” или „Три УРААА!”...
Е, има и една малка част, която няма проблем с оценките още от самото начало на срока. Дори да е малка, има я. Там има и други изказвания – „Пет?? Гадост!” или „Пет ... ооо, не!”.
Като се замисля може би има два омагьосани кръга. Единият е: Начало на срока, лоша оценка, още една и още една... , а другият: "Начало на срока, отлична оценка, още една и още една, оп, още една ... ." Вторият някак си ми изглежда по-добър, макар и да е отблъскван от първия. Е, разбира се, не е яко да си от него, но човек сам си избира, нали?
Хаха, прекрасно им е на тези, които си изкарват четворките без проблем и им се радват.
Стефан, 8-ми клас
НА ПЪТ КЪМ ЕВРОПА
На света има толкова много невероятни места, които си заслужават да бъдат видeни, че не знам дали ще ни стигне един живот.
Германия е една прекрасна страна с богата и вълнуваща история, до която трябва да се докоснеш. Голяма част от нас мечтаят за това. Благодарение на няколко прекрасни преподавателя от нашето училище, тази мечта ще се сбъдне.В края тази учебна година ученици от 11 а клас и от 12 а клас ще реализират задължителната си производствена практиката в град Кемниц, област Саксония в Германия.Пътуването, практиката и нашето включване в европейския трудов пазар е по проект „Немски опит в организацията и провеждането на алтернативен туризъм”.
Много сме мотивирани и ентусиазирани от мисълта, че скоро ще можем да видим Германия с очите си и ще имаме възможността да практикуваме бъдещите си професии в непозната обстановка. Очакваме изненади.
Подготовката за пътуването тече с пълна пара. Учим немски език доста интензивно. Също така учим интересни факти свързани с историята и традициите на Германия.
Часовете по преварителна културна подготовка минават неусетно. Понякога учим суха материя (малко скучничка), но друг път имаме интересни занимания. Много се забавляваме.
Лично аз не очаквах историята на Германия да ме развълнува до такава степен. Най-интересна ми беше темата за Берлинската стена. За да разберем нещата по-лесно и за да ни бъде по-интересно, гледахме научно-популярен филми за тези невероятни събития.. Филмите пресъздават цялата история около стената – причините за построяването й, как са живeли хората по това време, колко са страдали, какви жертви са правели за да избягат от Източна в Западна Германия. Едва през 1989г. източните немци са намерили начин да се освободят и да премахнат стената. Берлинската стена е променила животът на хората коренно, може би именно това ги е направил толкова борбени.
Запознахме се творчеството на велики немски учени,философи,музиканти и политици. Слушахме произведения от Бах, Бетовен, Шуман, Брамс, Вагнер. Химнът на Европейския съюз е „Ода на радостта”. Знаете ли, че дело на великите немски творци Шилер и Бетовен?
Германия е една прекрасна страна с богата и вълнуваща история, до която трябва да се докоснеш. Голяма част от нас мечтаят за това. Благодарение на няколко прекрасни преподавателя от нашето училище, тази мечта ще се сбъдне.В края тази учебна година ученици от 11 а клас и от 12 а клас ще реализират задължителната си производствена практиката в град Кемниц, област Саксония в Германия.Пътуването, практиката и нашето включване в европейския трудов пазар е по проект „Немски опит в организацията и провеждането на алтернативен туризъм”.
Много сме мотивирани и ентусиазирани от мисълта, че скоро ще можем да видим Германия с очите си и ще имаме възможността да практикуваме бъдещите си професии в непозната обстановка. Очакваме изненади.
Подготовката за пътуването тече с пълна пара. Учим немски език доста интензивно. Също така учим интересни факти свързани с историята и традициите на Германия.
Часовете по преварителна културна подготовка минават неусетно. Понякога учим суха материя (малко скучничка), но друг път имаме интересни занимания. Много се забавляваме.
Лично аз не очаквах историята на Германия да ме развълнува до такава степен. Най-интересна ми беше темата за Берлинската стена. За да разберем нещата по-лесно и за да ни бъде по-интересно, гледахме научно-популярен филми за тези невероятни събития.. Филмите пресъздават цялата история около стената – причините за построяването й, как са живeли хората по това време, колко са страдали, какви жертви са правели за да избягат от Източна в Западна Германия. Едва през 1989г. източните немци са намерили начин да се освободят и да премахнат стената. Берлинската стена е променила животът на хората коренно, може би именно това ги е направил толкова борбени.
Запознахме се творчеството на велики немски учени,философи,музиканти и политици. Слушахме произведения от Бах, Бетовен, Шуман, Брамс, Вагнер. Химнът на Европейския съюз е „Ода на радостта”. Знаете ли, че дело на великите немски творци Шилер и Бетовен?
Може би звучи скучно, но съвсем не е. Ние не учим само история, ние учим и традициите, нравите, поведението на немското общество. Търсим отговор на въпроса, защо немците се справят успешно с всяка патова ситуация. Защо и след криза и загуба напредват бързо?
Научихме се да правим така известният "Щолен" , който е част от традиционната коледна трапеза в областта Саксония. (Между другото, щоленът е типичен за германците колкото баницата за българите). Нашите съученици имаха възможността да опитат сладкиша – получихме тяхното одобрение (за в бъдеще се надяваме да получим и одобрението на германците). Също така правихме немски коледни венци.Потрудихме се здраво и резултатът беше на лице – станаха много красиви и донесоха много празнично настроение не само на нас, а и на всички, които ги видяха.
В момента подготвяме презентации на различни теми представящи България, Самоков и традициите ни. Все пак имаме с какво да се гордеем. Презентациите си ще предстаим в град Кемниц, Германия пред немските ни партньори и бъдещите ни приятели.
Тази културна подготовка не само обогатява културата ни, а и ни сплотява и сближава – това ще и бъде от наистина голяма помощ там.
На г-жа Заркина, г-жа Карабожилова и г-жа Николова пожелаваме да запазят ентусиазма си за работа с ученици. На тези дами дължим всички емоции, който ни предстоят и срещата ни с Европа. Те поеха тежката задача да кандидатстват по този проект и да организират цялостната организация по пътуването.
Искрено благодарим на г-жа Кичева и на г-жа Телийска, че ни вразумиха и намериха начин да спечелят и задържат вниманието ни.
Броим дните до заминаването ни, макар че много неща имаме да учим още. Това е пътуване, което ще ни помогне много за бъдещата ни реализация – все пак стажът в чужбина отваря много възможности. Също така ще можем да докажем, че сме отговорни, сериозни и креативни млади хора, които са изключително мотивирани да постигнат целите си.
Румяна Момчилова, 11 а клас.
Научихме се да правим така известният "Щолен" , който е част от традиционната коледна трапеза в областта Саксония. (Между другото, щоленът е типичен за германците колкото баницата за българите). Нашите съученици имаха възможността да опитат сладкиша – получихме тяхното одобрение (за в бъдеще се надяваме да получим и одобрението на германците). Също така правихме немски коледни венци.Потрудихме се здраво и резултатът беше на лице – станаха много красиви и донесоха много празнично настроение не само на нас, а и на всички, които ги видяха.
В момента подготвяме презентации на различни теми представящи България, Самоков и традициите ни. Все пак имаме с какво да се гордеем. Презентациите си ще предстаим в град Кемниц, Германия пред немските ни партньори и бъдещите ни приятели.
Тази културна подготовка не само обогатява културата ни, а и ни сплотява и сближава – това ще и бъде от наистина голяма помощ там.
На г-жа Заркина, г-жа Карабожилова и г-жа Николова пожелаваме да запазят ентусиазма си за работа с ученици. На тези дами дължим всички емоции, който ни предстоят и срещата ни с Европа. Те поеха тежката задача да кандидатстват по този проект и да организират цялостната организация по пътуването.
Искрено благодарим на г-жа Кичева и на г-жа Телийска, че ни вразумиха и намериха начин да спечелят и задържат вниманието ни.
Броим дните до заминаването ни, макар че много неща имаме да учим още. Това е пътуване, което ще ни помогне много за бъдещата ни реализация – все пак стажът в чужбина отваря много възможности. Също така ще можем да докажем, че сме отговорни, сериозни и креативни млади хора, които са изключително мотивирани да постигнат целите си.
Румяна Момчилова, 11 а клас.
СЛЕД ГЪРЦИЯ / ПРОЕКТИТЕ СА РАЗЛИЧНОТО
Едни приятен час прекараха учениците от училището ни по време на презентацията, представена от участниците в Мобилност №2 по проект "Коменски" ССС и предназначена за запознаване с резултатите от работните срещи и решенията в Гърция. Да припомним, че в началото на месец декември учениците Аделина, Адела, Силвия и Кристиян и ръководителите г-жа Ковачева и г-н Петров участваха в мобилност2 в Йерапатра остров Крит. Цел на срещата в Крит бе избор на програма за разпространение на резултатите по проекта и за осъществяване на публичност.
Зрителите слушаха с голям интерес и дори някои се въодушевиха. Участниците в мобилността се опитаха да предадат изпитаните емоции. Предствиха и програмата, на която ще се качва информация от всички страни, и се похвалиха, че България е натоварена с отговорността да разработи платформата на сайта на проекта.
После, организаторите на срещата, преминаха към споделяне на забавните моменти, които имаха там. Заснетите по минути дни в Кипър пренесоха зрителите в друг свят - забавен, интересен и полезен със знанието, което дава. Учениците осъзнаха, че имало и други възможности за учене при това в тяхното училище. То се оказа училище, което отваря очите за света и новите хоризонти, а не просто да ти тъпче главата със сухи цифри и скучни определения. Най-лесният начин да научиш нещо, е като го харесаш. Ще заобичаме природата, ще сме загрижени за климата, ще градим културата си, когато се съизмерваме с другите, когато успеем да създадем самочувствие, основано не на усещане за превъзходство или за себеподценяване, а на себеуважение, тогава ще дойде и взаимното уважение и отговорността към културата, природата и климата.
Всички, които имат желание да се включат в проекта, могат да се свържат с ръководителите. А на тези, които още се колебаят, им казвам...”Няма време!!!” Това е вашият шанс за европейско бъдеще.
Зрителите слушаха с голям интерес и дори някои се въодушевиха. Участниците в мобилността се опитаха да предадат изпитаните емоции. Предствиха и програмата, на която ще се качва информация от всички страни, и се похвалиха, че България е натоварена с отговорността да разработи платформата на сайта на проекта.
После, организаторите на срещата, преминаха към споделяне на забавните моменти, които имаха там. Заснетите по минути дни в Кипър пренесоха зрителите в друг свят - забавен, интересен и полезен със знанието, което дава. Учениците осъзнаха, че имало и други възможности за учене при това в тяхното училище. То се оказа училище, което отваря очите за света и новите хоризонти, а не просто да ти тъпче главата със сухи цифри и скучни определения. Най-лесният начин да научиш нещо, е като го харесаш. Ще заобичаме природата, ще сме загрижени за климата, ще градим културата си, когато се съизмерваме с другите, когато успеем да създадем самочувствие, основано не на усещане за превъзходство или за себеподценяване, а на себеуважение, тогава ще дойде и взаимното уважение и отговорността към културата, природата и климата.
Всички, които имат желание да се включат в проекта, могат да се свържат с ръководителите. А на тези, които още се колебаят, им казвам...”Няма време!!!” Това е вашият шанс за европейско бъдеще.
ХРОНИКА НА ЕДИН ЗУБЪР
Ден, делничен ден, обикновен като всички останали. Алармата звъни в 5.30 сутринта.Ставам, измивам се, обличам училищната униформа (колкото и малко ученици да спазват правилото на училищния етикет), слагам очилата и сядам на бюрото. Все пак училищните часове не започват в 6.00 ч., както се досещате. Преговарям уроците, както обикновено, за да изкарам обичайната отлична оценка. Чувствам се сигурен в знанията си и излизам – по-рано, както всеки ден. В училище съм 15минути по-рано, заемам първия чин, изваждам учебниците, тетрадките и съм готов за час. Никой не ме забелязва – едно смъмрено добро утро стига за цял ден, даже означава внимание и отношение. Преди да продължа с делничния си ден, нека ви разкажа как започна всичко, как се превърнах в nerd, как спрях да общувам с хората и как те от своя страна ме превърнаха в loser.
Първи клас. Всички малчугани тръгват с до голяма степен еднакви очаквания от училището. Тогава на никого не му прави впечатление това дали излизаш по дискотеки, или дали си имаш гадже. Да можеш да четеш добре ти носи почит, смятат те за велик. Така беше и при мен – имах дори приятели. Раницата ми ме дърпаше назад от тежест, беше по-голяма от мен, но това не ми пречеше – имаше още много други такива раници, със стърчащи от тях буквари.
Втори клас. Започват да се открояват водещите по знания ученици в класа. Оценките вече оказват ролята си върху ученето. Още има ученици като мен, с които деля призовите места по знания, бяхме дори конкуренция, ах, как ми липсва съревнованието в момента само…
Трети клас. На снимката на отличниците, с всяка изминала година, оставаме все по-малко ученици. В чантата ми има място за триъгълници, линии и още по-тежки учебници, но и пълни с нови знания, а от това какво по-хубаво за мен?
Четвърти клас. В раницата си добавям нова преграда, за още и още учебни помагала. Предстои важна година, следва пети клас, трябват ми добри оценки, а децата все по-малко се интересуват от мен, може би защото предпочитам четенето, пред игрите на компютъра.
Пети клас. Нов клас. За съжаления няма да кажа по-добър за мен клас. Самотата започва да ме наляга. Сякаш усещах как средата ми на развитие изчезва. Исках да разбера защо ме отблъскват и защо, когато оставах сам на чина, поради отсъствието на другия зубър до мен, братът ми по съдба на очертаващ се nerd, никой не смееше да припари до мен.
Шести клас. Сложих очила. Подигравките присъстват като неделима част в ежедневието, а междучасията са ужаса на всеки учебен ден. Игрите на пиян морков с шапката, или учебниците ми в класната стая са до болка познати. Виждах, че съм различен от останалите, виновен ли бях за подобно отношение?
Седми клас. Предстои гимназията. Още нямам отговор на въпроса защо съм странния очилатко, но надеждата, за намиране на приятели осветяваше бъдещите ми стремежи.
Осми клас – началото на гимназията. Отново нов клас. Очакванията ми, да кажем, бяха напразни. В раницата ми имаше място за нови книги - добро занимание през междучасията. Зубърът от предишните учебни години, който седеше с мен на един чин, който не ми беше толкова приятел, колкото надежда и утеха, че съм нормален, вече го нямаше. Познахте – бях останал истински самотен, далечен от игрите на карти и непознат за по-голямата част от класа.
Девети клас. Бях свикнал да бъда невидим. Мразех часовете по физкултура, по всичко друго бях подготвен, но спортуването, определено не беше любимият ми час -освен, че нямах отлични оценки, трябваше да се примирявам с подигравките на мой гръб. Но това не бе толкова странно, опасявах се, че съм започнал да свиквам. Плашех се от мисълта, че не ми пука. Правилно ли бе?
Десети клас. Вече имах свой собствен прякор – Уики (от Уикипедия), само да знаеха колко невярна информация има в Уикипедия, сигурен съм, че щяха да сменят прякора (ама от къде да знаят и те, библиотеката е толкова непознато място…) Вече не се чувствах несигурен и огорчен от всеобщото изолиране, започвах да се чувствам добре в кожата си.
Единадесети клас. Наричам този клас – класа на осъзнаването. Разбрах, че важните неща за мен са различни от тези, да бъда част от „готините”. Както аз бях невидим за тях, така и те бяха невидими за мен. Започнах да живея добре със самия себе си. Дотолкова не ми пукаше от репликите отправяни към мен, че дори когато случайно някоя бележка, хвърлена по време на час попаднеше на чина ми, аз я връщах с поправени правописни грешки – току виж ме нарекли и Dictionary.
Дванадесети клас. Сегашният ми клас. Години наред заемам първия чин, така е и сега, точно пред учителите, те са и единствените, с които разговарям в училище. Самотата не ме плаши, нито това, че съм неразбран и отблъснат. Дали се бях превърнал в „кон с капаци” не знам, но липсата на общуване отдавна се е превърнала в ежедневие. Броя дните до абитуриентския бал, не защото искам да бъда облечен в скъп костюм, или пък да се напия до безсъзнание, а защото след това заминавам – ще уча висше в чужбина. Край на изолацията, очаква ме нов свят, в който се надявам да намеря повече хора като мен. Ще кажете, че избирам лесния вариант да бягам от това, с което не мога да се справя, може би сте прави. Не искам да се боря с всички,
желая просто по-добър живот за самия себе си. Няма значение къде си, ако се чувстваш добре –аз ще търся своя път, който се надявам и всички останали да потърсят за себе си. Ученическите ми години бяха много трудни, вложих много в тях, но най-труден бе пътят на осъзнаване, пътят за достигане до себе си. Направих го, време е за нови хоризонти. Сбогом съученици, клас, училище, град.
Довиждане, България – ще се върна!
Първи клас. Всички малчугани тръгват с до голяма степен еднакви очаквания от училището. Тогава на никого не му прави впечатление това дали излизаш по дискотеки, или дали си имаш гадже. Да можеш да четеш добре ти носи почит, смятат те за велик. Така беше и при мен – имах дори приятели. Раницата ми ме дърпаше назад от тежест, беше по-голяма от мен, но това не ми пречеше – имаше още много други такива раници, със стърчащи от тях буквари.
Втори клас. Започват да се открояват водещите по знания ученици в класа. Оценките вече оказват ролята си върху ученето. Още има ученици като мен, с които деля призовите места по знания, бяхме дори конкуренция, ах, как ми липсва съревнованието в момента само…
Трети клас. На снимката на отличниците, с всяка изминала година, оставаме все по-малко ученици. В чантата ми има място за триъгълници, линии и още по-тежки учебници, но и пълни с нови знания, а от това какво по-хубаво за мен?
Четвърти клас. В раницата си добавям нова преграда, за още и още учебни помагала. Предстои важна година, следва пети клас, трябват ми добри оценки, а децата все по-малко се интересуват от мен, може би защото предпочитам четенето, пред игрите на компютъра.
Пети клас. Нов клас. За съжаления няма да кажа по-добър за мен клас. Самотата започва да ме наляга. Сякаш усещах как средата ми на развитие изчезва. Исках да разбера защо ме отблъскват и защо, когато оставах сам на чина, поради отсъствието на другия зубър до мен, братът ми по съдба на очертаващ се nerd, никой не смееше да припари до мен.
Шести клас. Сложих очила. Подигравките присъстват като неделима част в ежедневието, а междучасията са ужаса на всеки учебен ден. Игрите на пиян морков с шапката, или учебниците ми в класната стая са до болка познати. Виждах, че съм различен от останалите, виновен ли бях за подобно отношение?
Седми клас. Предстои гимназията. Още нямам отговор на въпроса защо съм странния очилатко, но надеждата, за намиране на приятели осветяваше бъдещите ми стремежи.
Осми клас – началото на гимназията. Отново нов клас. Очакванията ми, да кажем, бяха напразни. В раницата ми имаше място за нови книги - добро занимание през междучасията. Зубърът от предишните учебни години, който седеше с мен на един чин, който не ми беше толкова приятел, колкото надежда и утеха, че съм нормален, вече го нямаше. Познахте – бях останал истински самотен, далечен от игрите на карти и непознат за по-голямата част от класа.
Девети клас. Бях свикнал да бъда невидим. Мразех часовете по физкултура, по всичко друго бях подготвен, но спортуването, определено не беше любимият ми час -освен, че нямах отлични оценки, трябваше да се примирявам с подигравките на мой гръб. Но това не бе толкова странно, опасявах се, че съм започнал да свиквам. Плашех се от мисълта, че не ми пука. Правилно ли бе?
Десети клас. Вече имах свой собствен прякор – Уики (от Уикипедия), само да знаеха колко невярна информация има в Уикипедия, сигурен съм, че щяха да сменят прякора (ама от къде да знаят и те, библиотеката е толкова непознато място…) Вече не се чувствах несигурен и огорчен от всеобщото изолиране, започвах да се чувствам добре в кожата си.
Единадесети клас. Наричам този клас – класа на осъзнаването. Разбрах, че важните неща за мен са различни от тези, да бъда част от „готините”. Както аз бях невидим за тях, така и те бяха невидими за мен. Започнах да живея добре със самия себе си. Дотолкова не ми пукаше от репликите отправяни към мен, че дори когато случайно някоя бележка, хвърлена по време на час попаднеше на чина ми, аз я връщах с поправени правописни грешки – току виж ме нарекли и Dictionary.
Дванадесети клас. Сегашният ми клас. Години наред заемам първия чин, така е и сега, точно пред учителите, те са и единствените, с които разговарям в училище. Самотата не ме плаши, нито това, че съм неразбран и отблъснат. Дали се бях превърнал в „кон с капаци” не знам, но липсата на общуване отдавна се е превърнала в ежедневие. Броя дните до абитуриентския бал, не защото искам да бъда облечен в скъп костюм, или пък да се напия до безсъзнание, а защото след това заминавам – ще уча висше в чужбина. Край на изолацията, очаква ме нов свят, в който се надявам да намеря повече хора като мен. Ще кажете, че избирам лесния вариант да бягам от това, с което не мога да се справя, може би сте прави. Не искам да се боря с всички,
желая просто по-добър живот за самия себе си. Няма значение къде си, ако се чувстваш добре –аз ще търся своя път, който се надявам и всички останали да потърсят за себе си. Ученическите ми години бяха много трудни, вложих много в тях, но най-труден бе пътят на осъзнаване, пътят за достигане до себе си. Направих го, време е за нови хоризонти. Сбогом съученици, клас, училище, град.
Довиждане, България – ще се върна!
РЕФЕРЕНДУМЪТ И СМИСЪЛЪТ МУ ЗА ЕДИН ДВАНАДЕСЕТОКЛАСНИК
Референдум за АЕЦ Белене
Както добре знаете, в живота на всеки човек има няколко първи и важни по значимост неща. Едно от тези неща е това, че само един път си на 18 години. На тази възраст се отварят много нови пътища, започваш да се сблъскваш както с трудните и лесните, така и със забавните и разочароващите неща в живота. Точен пример за трудностите в живота е и първият от доста време насам референдум в страната – референдумът за АЕЦ Белене, а за разочарованията, по ирония на съдбата – евентуалното бойкотиране на референдума и отнемането на възможността ми да се включа в демокрацията като гражданин на страната - на едно от важните първи неща, които могат да ми се случат на тази крехка възраст.
Референдум не би ли трябвало да значи, че някой се интересува и от нашата позиция, като граждани? Защо в такъв случай не спират да вземат интервюта от политици (след като искат моя глас?!) Безспорно политическата ситуация се дели на две- за и против атомната електроцентрала. Нима всички не преследват политически цели? Защо, когато дадена партия не е на власт, има странно-обичайната позиция да бъде опозиция на всяко взето решение от властимащата? А защо управляващата иска позиция и мнение от един обикновен човек? Защо в нашата скъпа България всеки бяга от отговорности и от взимане на решения? Референдум, направен за скриване зад решението на народа, не е референдум. Аз искам да погледна по-навътре в нещата от това, че за референдум трябва да се отделят средства (било то и 30млн.), които биха могли да се ползват за здравеопазване и прочее. Моето колебание не идва от парите, местоположението и инвеститорите. То идва от непрестанното чудене, дали изобщо е възможно да питат подобен въпрос един обикновен човек. Не е ли това работа на експертите? За да дам гласа си, искам информация, позиции, мнения, все неща, които няма да
получа – затова няма да дам вота си. Не, аз за разлика от всички политици не искам да се скрия, не искам да избера лесното премълчаване, а да покажа, че млад човек като мен, иска да живее в честна, отстояваща позициите си, вземаща решения и здравомислеща държава.
Безспорен е фактът, че е хубаво в държавата да се развива атомното електричество. Незнаеща за случващото се в страната веднага бих казала – да, съгласна съм.Изграждането и построяването на атомна електроцентрала би говорило добре за държавата, сигурността и развитието й, би било полезно за бъдещето й. Не знам защо се водят спорове относно това, къде трябва да бъде местоположението, след като вече е изградена площадка, предвидена за АЕЦ Белене, може би чисто по български не е построена на подходящо място, или пък отново по български –трябва да има недоволни. Има и редици други мнения, свързани с партньорство с Русия, а не с другата възможност Турция. За сътрудничество с Турция, честно да си призная, чух за първи път – по новините, не другаде. Сякаш се върнах във времето, в което руснаците ще дойдат и пак ще ни спасят от турците. Какво значение би имал партньорът, ако е наистина такъв, а не за изгоди? А каква е разликата, кое е по-доброто решение, от кое бихме имали по-голяма полза?
Различни партии – различни мнения, ще кажете (сигурно това трябва да значи, или пък коалиции, незнание, страх, какво?) Не си мислете, че с по-горното изказване, за това, че няма да дам гласа си, се присъединявам към хората, които просто и лесно казват: „БойкоТ на референдума”. Да, от една страна и те са прави с позицията си, че няма как да питат народа дали иска атомна централа с подвеждащо поставения въпрос: „Искате ли да се развива атомната енергетика в страната?”. Ако да – какво, а ако не – сигурно пак същото. Истина е и това, че никой не ни дава информация кога ще бъдат построени новите атомни мощности, какво ще бъде финансирането и от кого?
Неусетно отново се впускам в неспиращо изникващи въпроси в главата ми. Как очакват от мен да гласувам, да изкажа мнение, след като крайна позиция – нямам? За да гласуваш, било то на избори, или на референдуми, трябва да имаш информирано мнение, базиращо се на истини и факти. Да, искам не 1, а колкото решите атомни централи, построени, където прецените. А какво печеля аз? Или по-точно колко печелите вие? А от референдума какво – ще наложите и манипулирате мислене, ще подкупите гласоподаватели (по обичаен навик), или ще очаквате глупавия, незнаещ българин пак да ви гласува доверие, да ви подкрепи, а вие „случайно” да се скриете зад него и да избягате от отговорност? За магистрали лесно се вземат решения, а за атомни централи? Колкото и неща да чувам около себе си, не искам да говоря за магистралите отрицателно. Харесвам ги, и колкото и да ви е трудно и на вас да си признаете, и вие предпочитате да пътувате по-удобно, по-лесно и по-комфортно, нали?
За да не се отплесвам от темата (чисто по ученически навик) и да не давам мнението си относно цялата дейност на властимащите в България искам да кажа следното – бойкотирам „БойкоТирането на референдума”. Слагам край на лъжите и заблудите с единствената им цел – политически изгоди. Някой мисли за българите? Не, възползва се от ситуацията, пък и избори предстоят!
Слагам свой собствен бойкот на референдума и на „БойкоТа на референдума”. Което е доста жалко, тъжно е, че тепърва предстоящ гласоподавател, като мен, не вярва на никого, търси скрита мисъл и изгода във всичко казано. Тъжно е от една страна, а от друга хубаво. Има мислещи хора в България, не твърдя вярно мислещи, а разсъждаващи за бъдещето ни развитие. А мога ли да поема тази отговорност, която ще се отрази на живота на децата ми в бъдеще? Ако гласувам – ще бъда виновна за последиците за тях, ако не гласувам – отново ще отговарям за неволите им. Но не, това не е подигравка с българския народ – това е просто един уреден мач, една игра на шах, в която сме матирани, преди самия й старт. Никой не се интересува от това, какво мисля аз, или ти – това са интереси, които ние просто трябва да потвърдим, за спокойствие на възползващите се от ситуацията.
Искам референдум, искам АЕЦ Белене, но искам и честност, искам позиция и информация. С една дума не желая случващото се на този етап в България. Всеки трябва да се замисли дали иска да бъде пешка в ръцете на играч, загубил не само играта, не просто матиран играч, а безцелен, безстратегиен. България има своите проблеми, сега добавя още един в списъка, наречен „Абсурди”. Какво ще правя аз ли? Ще чакам да видя повече мислещи хора, със собствена позиция – това би означавало промяна и оправяне, тогава ще кажа смело ДА на държавата, защото искам да живея добре, да се развивам и да бъда горда със страната си.
ГЛОРИЯ
Както добре знаете, в живота на всеки човек има няколко първи и важни по значимост неща. Едно от тези неща е това, че само един път си на 18 години. На тази възраст се отварят много нови пътища, започваш да се сблъскваш както с трудните и лесните, така и със забавните и разочароващите неща в живота. Точен пример за трудностите в живота е и първият от доста време насам референдум в страната – референдумът за АЕЦ Белене, а за разочарованията, по ирония на съдбата – евентуалното бойкотиране на референдума и отнемането на възможността ми да се включа в демокрацията като гражданин на страната - на едно от важните първи неща, които могат да ми се случат на тази крехка възраст.
Референдум не би ли трябвало да значи, че някой се интересува и от нашата позиция, като граждани? Защо в такъв случай не спират да вземат интервюта от политици (след като искат моя глас?!) Безспорно политическата ситуация се дели на две- за и против атомната електроцентрала. Нима всички не преследват политически цели? Защо, когато дадена партия не е на власт, има странно-обичайната позиция да бъде опозиция на всяко взето решение от властимащата? А защо управляващата иска позиция и мнение от един обикновен човек? Защо в нашата скъпа България всеки бяга от отговорности и от взимане на решения? Референдум, направен за скриване зад решението на народа, не е референдум. Аз искам да погледна по-навътре в нещата от това, че за референдум трябва да се отделят средства (било то и 30млн.), които биха могли да се ползват за здравеопазване и прочее. Моето колебание не идва от парите, местоположението и инвеститорите. То идва от непрестанното чудене, дали изобщо е възможно да питат подобен въпрос един обикновен човек. Не е ли това работа на експертите? За да дам гласа си, искам информация, позиции, мнения, все неща, които няма да
получа – затова няма да дам вота си. Не, аз за разлика от всички политици не искам да се скрия, не искам да избера лесното премълчаване, а да покажа, че млад човек като мен, иска да живее в честна, отстояваща позициите си, вземаща решения и здравомислеща държава.
Безспорен е фактът, че е хубаво в държавата да се развива атомното електричество. Незнаеща за случващото се в страната веднага бих казала – да, съгласна съм.Изграждането и построяването на атомна електроцентрала би говорило добре за държавата, сигурността и развитието й, би било полезно за бъдещето й. Не знам защо се водят спорове относно това, къде трябва да бъде местоположението, след като вече е изградена площадка, предвидена за АЕЦ Белене, може би чисто по български не е построена на подходящо място, или пък отново по български –трябва да има недоволни. Има и редици други мнения, свързани с партньорство с Русия, а не с другата възможност Турция. За сътрудничество с Турция, честно да си призная, чух за първи път – по новините, не другаде. Сякаш се върнах във времето, в което руснаците ще дойдат и пак ще ни спасят от турците. Какво значение би имал партньорът, ако е наистина такъв, а не за изгоди? А каква е разликата, кое е по-доброто решение, от кое бихме имали по-голяма полза?
Различни партии – различни мнения, ще кажете (сигурно това трябва да значи, или пък коалиции, незнание, страх, какво?) Не си мислете, че с по-горното изказване, за това, че няма да дам гласа си, се присъединявам към хората, които просто и лесно казват: „БойкоТ на референдума”. Да, от една страна и те са прави с позицията си, че няма как да питат народа дали иска атомна централа с подвеждащо поставения въпрос: „Искате ли да се развива атомната енергетика в страната?”. Ако да – какво, а ако не – сигурно пак същото. Истина е и това, че никой не ни дава информация кога ще бъдат построени новите атомни мощности, какво ще бъде финансирането и от кого?
Неусетно отново се впускам в неспиращо изникващи въпроси в главата ми. Как очакват от мен да гласувам, да изкажа мнение, след като крайна позиция – нямам? За да гласуваш, било то на избори, или на референдуми, трябва да имаш информирано мнение, базиращо се на истини и факти. Да, искам не 1, а колкото решите атомни централи, построени, където прецените. А какво печеля аз? Или по-точно колко печелите вие? А от референдума какво – ще наложите и манипулирате мислене, ще подкупите гласоподаватели (по обичаен навик), или ще очаквате глупавия, незнаещ българин пак да ви гласува доверие, да ви подкрепи, а вие „случайно” да се скриете зад него и да избягате от отговорност? За магистрали лесно се вземат решения, а за атомни централи? Колкото и неща да чувам около себе си, не искам да говоря за магистралите отрицателно. Харесвам ги, и колкото и да ви е трудно и на вас да си признаете, и вие предпочитате да пътувате по-удобно, по-лесно и по-комфортно, нали?
За да не се отплесвам от темата (чисто по ученически навик) и да не давам мнението си относно цялата дейност на властимащите в България искам да кажа следното – бойкотирам „БойкоТирането на референдума”. Слагам край на лъжите и заблудите с единствената им цел – политически изгоди. Някой мисли за българите? Не, възползва се от ситуацията, пък и избори предстоят!
Слагам свой собствен бойкот на референдума и на „БойкоТа на референдума”. Което е доста жалко, тъжно е, че тепърва предстоящ гласоподавател, като мен, не вярва на никого, търси скрита мисъл и изгода във всичко казано. Тъжно е от една страна, а от друга хубаво. Има мислещи хора в България, не твърдя вярно мислещи, а разсъждаващи за бъдещето ни развитие. А мога ли да поема тази отговорност, която ще се отрази на живота на децата ми в бъдеще? Ако гласувам – ще бъда виновна за последиците за тях, ако не гласувам – отново ще отговарям за неволите им. Но не, това не е подигравка с българския народ – това е просто един уреден мач, една игра на шах, в която сме матирани, преди самия й старт. Никой не се интересува от това, какво мисля аз, или ти – това са интереси, които ние просто трябва да потвърдим, за спокойствие на възползващите се от ситуацията.
Искам референдум, искам АЕЦ Белене, но искам и честност, искам позиция и информация. С една дума не желая случващото се на този етап в България. Всеки трябва да се замисли дали иска да бъде пешка в ръцете на играч, загубил не само играта, не просто матиран играч, а безцелен, безстратегиен. България има своите проблеми, сега добавя още един в списъка, наречен „Абсурди”. Какво ще правя аз ли? Ще чакам да видя повече мислещи хора, със собствена позиция – това би означавало промяна и оправяне, тогава ще кажа смело ДА на държавата, защото искам да живея добре, да се развивам и да бъда горда със страната си.
ГЛОРИЯ
ГРАЖДАНСКА ПОЗИЦИЯ
Гражданска позиция – все по-често ни призовават към това, да бъдем граждани с изявена позиция. Човек да си помисли, какво по – хубаво от това. Да бъдем будни граждни отстояващи мнение и позиция. Но каква е грозната истина. В действителност някои дръзне ли да изкаже мнение и да се бори за това, в което вярва. Бива обект на подигравки.
Всички сме свикнали да си живеем в собствените си черупки и да се интересуваме само за това как сме ние и как преживеем и този ден. Колко очайващо, нали? Но за жалост истина... А не би ли трябвало да сме едни знаещи какво искат данъкоплатци/хора. С ясна представа за правата и задълженията имащи към държавата си и отстояващи гражданската си позиция. След като живеем в тази държава трябва да сме заинтересoвани от случващото се в нея. Та нали точно ние българите сме тези, които живеем тук, ако ние сме нехаещи за случващото се, какво остава...?!?
Нямаш право да стоиш безучастен, нали ти си бъдещето, нали точно ти имаш силата да променяш? Ще търпиш ли нещо, което не ти харесва, или ще мрънкаш само недоволен „Управляващите нищо не правят”. Стани и покажи какво искаш, Гражданино! Не хленчи, а покажи своята позиция.
Бях свидетел на една случка, която ме накара да се замисля, колко затворен живот живеем и как цялото, това поведение на хората да смачкват всеки осмелил се да покаже различието си, ни кара да сме едни от многото смесващи се с тълпата на гражданите без мнение. Случката се разви в автобуса - мъж и жена седяха на седалката пред мен и водеха доста разпален разговор за това дали трябвало да се гласува на предстоящия референдум за или простив построяването на АЕЦ. Мъжът определено нехаеше за случващото се и беше заел страната на един от многото граждани, забравили значението на израза лична позиция. Говореше и говореше как не трябвало да се интересуваме от толкова глобални проблеми. Как първо трябвало да решим собствените си. А жената много пламенно защитаваше позицията си, която беше против тези избори. Дали е права, или не не знам, но ми направи впечатление, че нея определено не можем да я сложим под знаменатател „без мнение”. В продължение на двадесет минути те не спряха да спорят. Мъжът и каза: „Защо ти е да те боли главата от проблемите на другите? Нямаш ли си свои?” и тук вече дори аз се възмутих. Как може да има такива хора, а най-лошото е, че многожество хора са с такова мислене.
Спорът им сякаш се водеше на истинска арена, а публиката вместо с викове с погледи ги окуражаваше. Случващото се чуваше в половината автобус. А най-странното бе, че всички с много укорителен поглед гледаха жената. Тя ги упрекваше, как може да бъдат толкова „заспали граждани”. Но според мен никой не успя да я разбере, сякаш говореха на различни езици. След като слезе, се чуха много коментари от сорта на „Оставия я нея полудяла е”, от останалите хора. В този момент си помислих, колко е замъглено съзнанието на хората. Как са се примирили с това да сa просто съществуващи хора без мнение.
В последно време много често се говори за промени. А нали знаят, че всяка малка промяна изисква усилие, да станеш и да кажеш какво искаш. И пътешествията от хиляди километри започват с една единствена стъпка! Стъпка, за която е нужна смелост.
АДЕЛИНА
Всички сме свикнали да си живеем в собствените си черупки и да се интересуваме само за това как сме ние и как преживеем и този ден. Колко очайващо, нали? Но за жалост истина... А не би ли трябвало да сме едни знаещи какво искат данъкоплатци/хора. С ясна представа за правата и задълженията имащи към държавата си и отстояващи гражданската си позиция. След като живеем в тази държава трябва да сме заинтересoвани от случващото се в нея. Та нали точно ние българите сме тези, които живеем тук, ако ние сме нехаещи за случващото се, какво остава...?!?
Нямаш право да стоиш безучастен, нали ти си бъдещето, нали точно ти имаш силата да променяш? Ще търпиш ли нещо, което не ти харесва, или ще мрънкаш само недоволен „Управляващите нищо не правят”. Стани и покажи какво искаш, Гражданино! Не хленчи, а покажи своята позиция.
Бях свидетел на една случка, която ме накара да се замисля, колко затворен живот живеем и как цялото, това поведение на хората да смачкват всеки осмелил се да покаже различието си, ни кара да сме едни от многото смесващи се с тълпата на гражданите без мнение. Случката се разви в автобуса - мъж и жена седяха на седалката пред мен и водеха доста разпален разговор за това дали трябвало да се гласува на предстоящия референдум за или простив построяването на АЕЦ. Мъжът определено нехаеше за случващото се и беше заел страната на един от многото граждани, забравили значението на израза лична позиция. Говореше и говореше как не трябвало да се интересуваме от толкова глобални проблеми. Как първо трябвало да решим собствените си. А жената много пламенно защитаваше позицията си, която беше против тези избори. Дали е права, или не не знам, но ми направи впечатление, че нея определено не можем да я сложим под знаменатател „без мнение”. В продължение на двадесет минути те не спряха да спорят. Мъжът и каза: „Защо ти е да те боли главата от проблемите на другите? Нямаш ли си свои?” и тук вече дори аз се възмутих. Как може да има такива хора, а най-лошото е, че многожество хора са с такова мислене.
Спорът им сякаш се водеше на истинска арена, а публиката вместо с викове с погледи ги окуражаваше. Случващото се чуваше в половината автобус. А най-странното бе, че всички с много укорителен поглед гледаха жената. Тя ги упрекваше, как може да бъдат толкова „заспали граждани”. Но според мен никой не успя да я разбере, сякаш говореха на различни езици. След като слезе, се чуха много коментари от сорта на „Оставия я нея полудяла е”, от останалите хора. В този момент си помислих, колко е замъглено съзнанието на хората. Как са се примирили с това да сa просто съществуващи хора без мнение.
В последно време много често се говори за промени. А нали знаят, че всяка малка промяна изисква усилие, да станеш и да кажеш какво искаш. И пътешествията от хиляди километри започват с една единствена стъпка! Стъпка, за която е нужна смелост.
АДЕЛИНА
ЧЕСТИТА НОВА 2013 ГОДИНА!
Честита Нова година на всички учители, ученици и на всички наши читатели! Нека Новата година - 2013 ви донесе много здраве, щастие, късмет и много постоянство, за да може да постигнете всичко, което сте планирали. Много усмивки и положителни емоции ви пожелаваме. Радвайте се на малките неща,мечтайте смело, давайте максимума от себе си и желаният резултат ще бъде факт.
За някои кратка, за други не чак толкова, но нашата ваканция е в края си. Колкото и хубаво да сте си прекарали, съм сигурна, че поне малко ви е било мъчно и за училището, както на нас, учениците, така и на вас, учителите. Сега с нетърпение всички чакаме да дойде понеделник, за да може да разкажем на приятелите си какво се преживели, на кой какво му е донесъл Дядо Коледа, на колко готини купони сме били или пък колко скучно ни е било. Дали някой от нас се е сетил, за си припомни уроците ... (хаха)? Това ще разберем другата седмица. Остава още малко и до края на срока, така че скъпи ми съученици, стягайте се и учете, а вие, учители наши, бъдете по-благосклонни към нас.
За някои кратка, за други не чак толкова, но нашата ваканция е в края си. Колкото и хубаво да сте си прекарали, съм сигурна, че поне малко ви е било мъчно и за училището, както на нас, учениците, така и на вас, учителите. Сега с нетърпение всички чакаме да дойде понеделник, за да може да разкажем на приятелите си какво се преживели, на кой какво му е донесъл Дядо Коледа, на колко готини купони сме били или пък колко скучно ни е било. Дали някой от нас се е сетил, за си припомни уроците ... (хаха)? Това ще разберем другата седмица. Остава още малко и до края на срока, така че скъпи ми съученици, стягайте се и учете, а вие, учители наши, бъдете по-благосклонни към нас.